Търси се

Е, ще проверим, нали?

Влиза в двора на сервиза — щорите са спуснати, мотоциклетите от тази сутрин са прибрани и заключени. Очаква да чуе как зад него спира кола и Макфарлънд се провиква: „Ей, мой човек, какво търсиш тук?“

Обаче чува само бученето на превозните средства, отиващи към стадиона, и когато стига до празния парцел зад сервиза, невидимият ремък, който стяга гърдите му, се поотпусна. Парцелът е отделен от света с висока стена от гофрирана ламарина, а стените действат успокояващо на Морис. Лоша работа! Знае, че е неестествено, но е факт. Човекът е сбор от преживяванията си.

Приближава се до пикапа — прашен, неголям, и, слава богу, ненабиващ се на очи — и се пресяга под дясната предна гума. Ключовете са там. Сяда зад волана и със задоволство отбелязва, че моторът запалва от раз. Радиото се включва, прокънтява рок. Морис ядосано врътва копчето.

— Ще се справя — казва, намества седалката и хваща волана. — Ще се справя.

И наистина се справя. Шофирането е като каране на колело, не се забравя. Затруднява се само когато се налага да завие срещу потока коли, устремени към стадиона, но дори и това не е голям проблем: след като стои и чака цяла минута, един от автобусите с надпис „ДОВЕ4ЕРА: БЕЙЗБОЛЕН МАЧ“ спира и шофьорът му махва да мине. Платното в обратната посока е почти празно, той минава по новия околовръстен път и така избягва трафика в центъра на града. Приятно му е, че шофира пак. По-точно щеше да му е приятно, ако не го тормозеше съмнението, че Макфарлънд го следва и нарочно не го изпреварва и не го спира, за да разбере какво е намислил „неговият човек“.

Морис спира пред мола на Белоус Авеню и отива в магазина „Всичко за дома и градината“. Шляе се под ярките флуоресцентни лампи, няма за къде да бърза; не може да свърши работата, преди да се стъмни, а през юни се смрачава чак след осем и половина — девет. От секцията с градинарските пособия купува лопата и малка брадва, за да отсече прорасналите корени, ако се наложи. Изглежда, че дървото, надвиснало над речния бряг, е стиснало сандъка в здрава хватка. От щанда с надпис „РАЗПРОДАЖБА“ се снабдява с два големи сака, намалени на двайсет долара парчето. Натоварва покупките отзад на пикапа и тръгва към шофьорската врата.

— Хей! — извиква някой зад него.

Морис се вцепенява, вслушва се в приближаващите стъпки и очаква Макфарлънд да го хване за рамото.

— В този мол има ли супермаркет?

Глас на млад мъж. И белокож. Морис открива, че отново може да диша.

— „Сейфуей“ — отговаря, без да се обърне. Всъщност няма представа има ли супермаркет в мола или не.

— А, добре. Благодаря.

Морис се качва в пикапа и включва двигателя. „Ще се справя — повтаря си. — Мога и ще се справя.“

26.

Бавно шофира по улиците с имена на дървета в Нортфийлд, които кръстосваше като млад… всъщност не прекарваше много време на улицата, защото предпочиташе да чете книга. Още е рамо, затова паркира за малко на Елм Стрийт. Изважда от жабката вехта, мърлява пътна карта и се преструва, че я разглежда, След около двайсет минути се премества на Мейпъл Стрийт и прави същото. След това отива до местния минимаркет „Зоуни“, откъдето като малък си купуваше шоколадчета. И цигари за баща си. Тогава пакетът струваше четирийсет цента и беше обичайно децата да купуват цигари за бащите си. Взема си плодов шейк с лед и го пие бавно. После се премества на Палм Стрийт, отново изважда картата и се преструва, че търси нещо. Сенките се удължават, но прекалено бавно!

„Да бях си взел книга — помисля си, обаче бързо се поправя: — Не, шофьор с пътна карта няма да направи впечатление, но мъж в раздрънкан пикап, който чете книга, ще изглежда като потенциален педофил.“

Разумно ли разсъждава, или го гони параноя? Вече не може да ги различи. Знае само, че най-сетне тетрадките са близо и пиукат като сонарна сонда.

Полека-лека светлината на дългия юнски ден започва да прелива в сумрак, Децата, които играят по тротоарите и по моравите, се прибират вкъщи да гледат телевизия, да се забавляват с видеоигри или да прекарат една образователна вечер, като пишат на приятелчетата си съобщения, пълни с правописни грешки и с идиотски емотикони.

Убедил се (макар и не съвсем), че Макфарлънд не е наблизо, Морис включва двигателя на пикапа и бавно кара към крайната си дестинация: Младежкия център на Бърч Стрийт, където ходеше, когато библиотеката на Гарнър Стрийт беше затворена. Тъй като беше хилав книжен плъх с неприятния навик да говори нетактично, рядко го избираха за участие в спортни състезания, а ако това се случеше по изключение, винаги го освиркваха и му крещяха: „Ей, левак, ама че си схванат!“ Заради червените устни му лепнаха прякора „Червилото“. В Младежкия център най-често се затваряше в някоя стая и четеше или редеше пъзел. Сега заради орязания общински бюджет градската управа е затворила Центъра и старата тухлена сграда е обявена за продан.