Търси се

— Може би — съгласява се Макфарлънд и пак се втренчва в картината, на която мъж и жена седят в стая и явно се стремят да не се гледат. — Може би не.

— Шефът ми има зъб — продължава Морис. Съзнава, че звучи като мрънкало, и може би наистина мрънка. — Знам четири пъти повече от него за компютърната система в ЦКИ и това го вбесява. С удоволствие ще се отърве от мен.

— Май те гони параноя. — Чернокожият исполин отново сключва ръце върху монументалните си задни части и внезапно Морис прозира защо е дошъл. Проследил го е до мотоциклетния сервиз на Чарли Робърсън и е разбрал, че крои нещо. Осъзнава, че греши. Осъзнава, че не греши.

— Защо позволяват на освободен условно като мен да бърника във файловете им? Ако изпортя нещо, както без малко щеше да се случи, ще им струвам много скъпо.

— А ти какво очакваше да вършиш в свободния свят? — пита Макфарлънд и продължава да се взира в картината на Хопър, назована „Апартамент 16-А“. Изглежда запленен от нея, но Морис не се връзва. Чернокожият не разглежда картината, а отражението му в стъклото. Изследва го. — Твърде кекав си и твърде стар, за да редиш кашони в склад или да бачкаш като градинар. — Обръща се и добавя: — Нарича се „политика на ресоциализация“, мой човек. Не съм я измислил аз. Ако не ти харесва, оплачи се на президента.

— Извинете.

— Извинете кой?

— Извинете, господин Макфарлънд.

— Благодаря, така е по-добре. А сега да идем в мъжката тоалетна, където ще се изпишкаш в чашка, за да докажеш, че параноята ти не е предизвикана от наркотици.

Последните служители напускат офисите и си тръгват. Някои изпод око поглеждат Морис и чернокожия бабаит, после бързо отместват погледи. На Морис му идва да им изкрещи: „Да, така е, това е моят надзорник! Зяпайте, кретени!“

Двамата влизат в мъжката тоалетна, която за щастие е празна. Макфарлънд се обляга на стената, скръства ръце на гърдите си и наблюдава как Морис вади сбръчкания си пенис и се изпикава в пластмасовата чашка. След трийсет секунди урината не се е оцветила в синьо и той връща чашката на Морис:

— Поздравления, мой човек. Хвърли я.

Морис се подчинява. Надзорникът щателно си измива ръцете, сапунисвайки ги чак до китките.

— Нямам СПИН, ако това ви притеснява. Минах задължителния тест, преди да ме освободят.

Макфарлънд методично избърсва мечешките си лапи. Взира се в огледалото (може би със съжаление, че няма коса, за да се среши), после се обръща към Морис:

— Може да не се друсаш, но видът ти хич не ми харесва.

Морис не продумва.

— Ще ти кажа нещо, на което ме е научил осемнайсетгодишният ми опит. Има два вида хора в пробация. Само два: вълци и агнета. Ти си твърде стар за вълк, но не съм съвсем сигурен, че го загряваш. Май не си го „интернализирал“, както се изразяват психолозите. Не знам какви вълчи работи са ти в главата — може да е нещо маловажно, като да откраднеш кламери от офиса например, но каквото и да е, избий си го от ума. Дърт си за вълк и безнадеждно дърт, за да ми избягаш.

След като споделя тази мъдрост, той излиза. Морис също тръгва към вратата, но преди да се доближи до нея, краката му се подкосяват. Обръща се, подпира се на умивалника, за да не се свлече на пода, и преплитайки крака, се втурва в една от кабинките. Сяда на чинията и навежда глава, докато тя почти допира коленете му. Затваря очи, вдишва и издишва няколко пъти. Изчаква бученето в главата му да стихне, става и излиза от тоалетната.

„Сигурно е още тук — мисли си. — Стои пред тъпата картина и я зяпа.“

Само че този път във фоайето е само охранителят, който с подозрение се заглежда в преминаващия Морис.

25.

„Мармотите“ излизат срещу „Драконите“ чак в седем, но автобусите с надпис „ДОВЕ4ЕРА: БЕЙЗБОЛЕН МАЧ“ вървят от пет следобед. Морис взема един до парка, а оттам върви пеша до „Щатски център за ремонт на мотоциклети и двигатели“. Всяка кола, която минава покрай него, го изправя на нокти. Ругае се, задето се скапа в тоалетната след тръгването на надзорника. Ако го беше последвал веднага, щеше да види с каква кола е, а сега всяка може да е неговата. Исполин като Макфарлънд ще се набива на очи, но той не смее да се взира в колите, и то поради две причини. Първо, би изглеждал гузен, нали? Точно така. Като човек с „вълчи“ намерения, който изследва периметъра си. Второ, възможно е да „види“ Макфарлънд дори когато го няма, защото е на ръба на нервен срив. Нищо чудно. Човек издържа само до определено напрежение.

„Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три?“ — беше попитал Ротстийн.

Правилна догадка на наблюдателен човек — тогава Морис беше на двайсет и три. Сега наближава шейсетте, а годините между тогава и сега изчезнаха като дим. Чувал беше да казват: „Сегашните шейсетгодишни са като някогашните четирийсеттодишни“, обаче това са тъпотии. Когато си прекарал повечето от живота си в затвора, да си на шейсет е като да си на седемдесет и пет. Или на осемдесет. Прекалено стар за вълк според господин Макфарлънд.