Търси се

За момент се чувства тъй, сякаш е в „Уейнсвил“ и се мъчи да скрие контрабандна стока поради слух за предстояща проверка. Даже да е нещо безобидно, да речем пакет бисквити „Киблер“, достатъчно е надзирателят да те нарочи, ако е в гадно настроение. Морис поглежда пръста си, който е на милиметър от проклетия клавиш „Изтрий“, и като опарен дръпва ръката си. Сърцето му бие до пръсване. Къде му е умът, за бога?

В този момент шибаният шишкав шеф надзърта в тясното като килер работно помещение на Морис. По стените на кабинките, в които се трудят другите пчелички, висят снимки на техните приятели, приятелки, майки, братя и бащи. Дори на въшливите им домашни кучета. В клетката на Морис има само картичка от Париж, където открай време мечтае да отиде. Като че ли някога ще го огрее.

— Всичко наред ли е, Морис? — пита шибаният шишкав шеф.

— О, да — отговаря той и се моли дебелакът да не погледне екрана. Макар че даже да погледне, няма да зацепи какво вижда. Тлъстият копелдак може да изпраща имейли и криво-ляво да използва Гугъл, но оттам нататък е гола вода. Обаче живее с жена си и децата си в къща в тузарските предградия, а не в „Резиденция «Дървеница»“, където по цяла нощ ненормалници ругаят въображаеми врагове.

— Чудесно. Продължавай.

„А ти си изнеси дебелия задник и продължи по коридора“ — помисля си Морис.

Шибаният шишкав шеф се изнизва и вероятно се запътва към бюфета, за да се наплюска. Морис кликва на кошчето, хваща файла, който без малко щеше да изтрие, и го премества в главната папка. Не е кой знае каква операция, но след като я свършва, въздъхва с такова облекчение, сякаш е обезвредил бомба.

„Къде ти е умът?“ — се сгълчава отново.

Реторичен въпрос. Умът му е в тетрадките на Ротстийн, които вече са толкова близо. Мисли и за пикапа и колко ще е страшно да шофира пак след толкова години в затвора. Един чукнат калник… едно ченге, гледащо го с подозрение…

„Трябва да издържа още малко — казва си. — Трябва!“

Но претовареният му мозък започва да прегрява. Мъчи се да си внуши, че всичко ще се подреди, когато тетрадките отново са в ръцете му (както и парите, макар че те не са толкова важни). Само да ги скрие в гардероба в гадната си стая в „Резиденция «Дървеница»“ и ще си отдъхне. Но сега стресът е убийствен. Предизвикан е и от съвършено новата среда, от новото, истинско работно място, от шефа, който не е със сивата униформа, но пак трябва да му се подмазва като на надзирателите. Като се прибави и необходимостта тази нощ без книжка да шофира нерегистрирана кола…

„След десет часа всичко ще изглежда много по-розово — помисля си. — Заеби, хич да не ти пука — трябва да се вземеш в ръце.“

— Да! — прошепва и избърсва потта, избила над горната му устна.

24.

Точно в четири съхранява файловете, върху които е работил, затваря всички приложения и изключва компютъра. Слиза в лъскавото фоайе на ЦКИ и пред очите му (като кошмарен сън наяве) се изпречва Елис Макфарлънд — стои разкрачен, сключил е длани зад гърба си и внимателно изучава картина на Едуард Хопър като страстен любител на изкуството, какъвто със сигурност не е.

Без да се обръща (Морис съзнава, че вероятно е видял отражението му в стъклото, но въпреки това е поразен), чернокожият подхвърля:

— Здрасти, Мори. Как си, мой човек?

„Знае! — изтръпва Морис. — И то не само за пикапа. Знае всичко.“

Дава си сметка, че не може да е вярно, но онзи Морис, който още е в затвора и завинаги ще остане там, го уверява, че е самата истина. Струва му се, че челото му е прозрачно като стъкло и че всичко в главата му — всяка бурмичка, всяко нажежено от въртене зъбно колело — е видимо за надзорника.

— Добре съм, господин Макфарлънд.

Днес чернокожият е с карирано спортно сако с размерите на голям килим. Оглежда Морис от главата до петите, после заковава поглед в лицето му. Морис напряга всичките си сили, за да не извърне гузно очи.

— Не ми харесваш, готин. Блед си, имаш тъмни сенки под очите. Да не употребяваш нещо забранено, Мори?

— Не, сър.

— И не правиш нещо забранено, така ли?

— Не. — Мисли за пикапа с все още видимия надпис „ЦВЕТЯ — ДЖОУНС“, който го чака в Саут Сайд. Ключовете сигурно са вече под гумата.

— Не какво?

— Не, сър.

— Аха. Може би си пипнал грип, а? Защото, честно казано, приличаш на разпльокано петкилограмово лайно.

— За малко щях да объркам нещо в работата — признава Морис. — Надали щеше да е фатално, но щеше да се наложи да повикат компютърен специалист и евентуално да изключат главния сървър. Щях яко да загазя.

— Добре дошъл в света на трудовите хора — с нулево съчувствие промърморва Макфарлънд.

— За мен е по-различно! — избухва Морис. О, боже, колко е разтоварващо да изпусне малко пара, особено когато става дума за нещо безобидно. — Вие би трябвало да знаете най-добре! Всеки друг служител би се отървал с мъмрене, но не и аз! А пък ако ме уволнят, ще ме върнете в затвора, и то заради моментно невнимание, а не заради съзнателна простъпка.