Търси се

Чарли излежаваше доживотна присъда в „Уейнсвил“ за убийството на богата възрастна дама, живееща на Уиланд Авеню в Брансън Парк. През нощта тя се събудила и го хванала да тършува из къщата ѝ. Може би преди да я пребие, може би след това той я изнасилил, докато умирала в коридора на втория етаж. Случаят беше кристално ясен. Очевидци потвърдили, че Робърсън се е навъртал из квартала; камерите на портала пред богаташкия дом го заснели в деня преди обира; няколко от аверите му, мотивирани от обещанието на прокурора за предсрочно освобождаване, заявили, че е обсъждал с тях плановете си да обере тъкмо тази къща и тъкмо тази жена. На всичкото отгоре Чарли имал километрично полицейско досие заради множество кражби и нападения. Съдебните заседатели го обявили за виновен, съдията му дал до „живот без право на замяна“ и Робърсън заменил ремонта на мотоциклети с шиене на джинси и с лакиране на мебели.

— Не отричам, че съм правил кофти неща, обаче не съм претрепал бабата — повтаряше той на Морис. — Канех се да я изръшкам, имах кода на шибаната охранителна система, но един мръсник ме изпревари. Знам кой е, щото само на него бях казал кода. Лайното свидетелства срещу мен и ако някога изляза жив оттук, ще му светя маслото. Ако щеш ми вярвай.

Морис нито му повярва, нито не му повярва — след две години в „Уейнсвил“ се беше убедил, че затворът е пълен с хора, твърдящи, че са невинни като агънца, — но когато Чарли го помоли да пише на организацията на Бари Шек20, той се нави. Това му беше работата — истинската работа в затвора.

Оказа се, че обирджията-изнасилвач-убиец е оставил сперма по бельото на възрастната жена, което още се съхраняваше в една от големите общински зали за веществени доказателства по делата, а адвокатът от „Проект «Невинност»“ го откри и изиска ДНК анализ — метод, който не е съществувал по времето на осъждането на Робърсън, — и резултатите от теста показаха, че спермата не е на Чарли. Адвокатът възложи на частен детектив да издири някои от свидетелите на обвинението. Един от тях, болен от рак на черния дроб, който скоро щеше да го убие, не само се отрече от показанията си, но и призна, че е истинският извършител, може би с надеждата да получи пропуск за рая.

— Здрасти, Чарли — казва Морис. — Помниш ли ме?

Робърсън се обръща, примижава и се изправя:

— Мори? Мори Белами?

— Самият той.

— Мамка му, да т’еба!

„Няма да те огрее“ — си казва Морис, но когато Робърсън оставя акумулатора върху седалката на харлито и пристъпва към него с широко разтворени обятия, търпеливо издържа задължителната дружеска прегръдка с потупвания по гърба. Даже се насилва да откликне с взаимност. Яките мускули под мърлявата тениска на Чарли са малко плашещи.

Робърсън се отдръпва и усмивката му оголва оределите му зъби:

— Исусе Христе! Предсрочно ли?

— Да.

— Значи бабата най-сетне махна копитото си от врата ти?

— Да.

— Мамка му, страхотно! Ела отзад в стаичката да ударим по едно! Имам бърбън.

Морис отрицателно поклаща глава:

— Благодаря, но пиенето не ми понася. А и инспекторът може да ме накара да дам урина за тест. Сутринта се обадих в работата, че съм болен, не бива да рискувам повече.

— Кой е инспекторът?

— Макфарлънд.

— Черният тулуп ли?

— Тъмнокож е, да.

— Не е най-гадният, но да, отначало всички те държат изкъсо. Нищо де, ела да седнем в канцеларията, ще ударя едно заради теб. Абе, знаеш ли, че Дък е хвърлил топа?

Морис знаеше — чу новината малко преди да го освободят. Дък Дъкуърт беше първият му покровител, който го отърва от изнасилванията на съкафезника му и неговите дружки. Морис не се натъжи кой знае колко. Хората се раждат и умират. Заеби, хич да не ти пука.

Робърсън поклаща глава и сваля една бутилка от най-горния рафт на метален шкаф, пълен с инструменти и с резервни части:

— Нещо мозъчно било. Дето викат, всички сме с единия крак в гроба. — Налива бърбън в чаша с надпис „НАЙ-ГОЛЕМИЯТ СПЕЦ ПО ПРЕГРЪДКИ“ и вдига тост. — За стария Дъки! — Отпива, премлясва и пак вдига чашата. — А сега за теб! Мори Белами, излязъл от пандиза жив и здрав! Къде те туриха да бачкаш? В някоя канцелария ли са те заврели?

Морис разказва за работата си в ЦКИ и продължава дружелюбно да дърдори, докато Робърсън отново си налива. Не му завижда, задето спокойно може да пие — самият той мрази алкохола, който му отне толкова много години от живота, но си мисли, че ако Чарли направи главата, по-лесно ще го склони да изпълни молбата му.

След като преценява, че моментът е назрял, подхваща:

— Беше ми казал, че ако някога ме освободят и ми потрябва нещо, мога да разчитам на теб.

— Да, да… обаче не вярвах, че излезеш, Мори. Онази правоверна крава, дето си я изчукал, ти беше стъпила много яко на врата. — Робърсън се изкисква и пак си налива.

— Трябва ми кола, Чарли. Не за дълго. За по-малко от дванайсет часа.

— Кога я искаш?

— Тази нощ. По-точно вечерта. Ще я използвам през нощта, после ще ти я върна.

Робърсън вече не се смее.

— Това е по-голям риск, отколкото да удариш едно уиски, Мори.

— За теб не е. Ти не си в пробация.