Търси се

— Да, най-много да ме плеснат през пръстите. Обаче шофиране без книжка е сериозно провинение и като нищо ще те опандизят пак. Не ме разбирай криво, не се дърпам, но искам да съм сигурен, че си наясно с риска.

— Наясно съм.

Робърсън отново си долива, отпива малки глътки и размишлява. Морис не би искал да е собственикът на мотора, който Чарли ще поправя след тази мила среща.

Най-сетне Робърсън казва:

— Може ли да е пикап вместо кола? Имам един неголям, автоматик е. Отстрани пише „Цветя — Джоунс“, обаче надписът е избледнял, едва се вижда. Искаш ли да го погледнеш?

Морис иска и само като го зърва, си помисля, че малкият черен пикап е дар божи, ако, разбира се, е в движение. Робърсън го уверява, че пикапът си е екстра, макар да е навъртял километри, колкото да обиколи два пъти екватора.

— В петък затварям по-рано, някъде към три. Ще го заредя с бензин и ще оставя ключовете под дясната предна гума.

— Идеално — кимва Морис. Ще отиде в ЦКИ, ще каже на тъпия шишкав шеф, че е имал стомашно разстройство, но се е оправил, като пчеличка ще работи в канцеларията до четири и след това ще се върне тук.

— Хей, май „Мармотите“ играят тази вечер, а?

— Да, с „Драконите“ от Дейтън. Защо? Гледа ти се бейзбол, а? Ако решиш, навитак съм.

— Друг път може би. Мисля си, че бих могъл да върна пикапа тук около десет, да го паркирам на същото място и да се прибера с автобуса от стадиона.

— Мори си е Мори — казва Робърсън и с пръст почуква слепоочието си. Очите му са доста зачервени. — Умен като котарак.

— Само гледай да оставиш ключовете под гумата — му напомня Морис. Ще е гаден номер старият да се насвятка с евтин бърбън и да забрави.

— Можеш да разчиташ, брато. Задължен съм ти до гроб.

Емоционалният момент налага още една дружеска прегръдка с аромат на пот, бърбън и евтин афтършейв. Робърсън притиска стария си приятел толкова здраво, че дъхът на Морис секва, но, слава богу, бързо го пуска. Докато вървят обратно към бараката, Морис си мисли, че само след дванайсет часа, може би дори по-рано, тетрадките на Ротстийн отново ще са в ръцете му. При такава опияняваща перспектива кому е нужен бърбън?

— Мога ли да те попитам нещо, Чарли? Защо работиш тук? Беше се наточил да получиш куп пари като обезщетение за престоя си в затвора.

— Абе, как да ти кажа… заплашиха ме, че ще ми повдигнат стари обвинения. — Робърсън пак сяда пред мотоциклета, който ремонтира. Взема френски ключ и потупва с него по изцапания с грес крачол на панталона си. — Ако добавят и едно голямо мазало в Мисури, пак ще ми лепнат доживотен. Като рецидивист. Имало закон — „закон за трите престъпления“ или някаква подобна тъпотия. Та накрая сключих нещо като сделка. — Вперва в Морис зачервените си очи и въпреки яките бицепси (явно не е загубил навика си от затвора да тренира) изглежда стар и грохнал, може би скоро ще изглежда и болнав. Ако вече не го е налазила някоя болест. — Накрая пак ти го начукват, братко. Начукват ти го яко в гъза. Ако много мърдаш, ти влиза още по-дълбоко. Затова вземай каквото ти дават и се махай. Аз моето си го взех и то ми стига.

— Заеби, хич да не ти пука — промърморва Морис.

Робърсън гръмко се засмива:

— Помня ти го този лаф! И е много точен!

— Гледай да оставиш ключовете.

— Ще ги оставя, братко. — Робърсън повдига показалец, почернял от грес, и го размахва. — А ти гледай да не те сгащят! Послушай стареца.

„Няма да ме сгащят — си казва Морис. — Чаках твърде дълго.“

— Последен въпрос.

Робърсън наостря уши.

— Да ти се намира пистолет? — пита Морис и като вижда изражението на „бойния си другар“, бързо добавя: — Няма да го използвам. Искам го за всеки случай.

Робърсън поклаща глава:

— Няма да стане. За пистолет няма само да ме плеснат през пръстите, а ще ми го вкарат яко.

— Няма да издам, че ти си ми го дал.

Зачервените очи се взират изпитателно в Морис.

— Да ти кажа честно, брато, бая си увреден от затвора, та да носиш оръжие. Ще вземеш да се гръмнеш в тъпата кратуна. Кола ще ти осигуря. Длъжник съм ти. Ама пистолет потърси другаде.

23.

Същия петък в три часа следобед Морис е на косъм да унищожи произведения на модерното изкуство на стойност двайсет милиона долара. Не да ги унищожи в буквалния смисъл, а да изтрие регистъра с творбите плюс справката за произхода им и информацията за дузина богати дарители на ЦКИ. Бъхтил се беше няколко седмици, за да създаде протокол за търсене на данни, който да покрива всички придобивки на Културния център от началото на двайсет и първи век. Въпросният протокол е истинско произведение на изкуството, а днес следобед, вместо да кликне с мишката върху най-голямата папка и да я прехвърли в основната, той я изпрати в кошчето при купищата изтрити сведения. Остарялата и тромава компютърна система на ЦКИ е задръстена с безполезна информация, включително с данни за камара експонати, които още през 2005 са преместени в нюйоркския музей „Метрополитън“. Морис се кани да изпразни кошчето, за да отвори място за още боклуци, и е готов да натисне клавиша, когато осъзнава, че е на косъм да изпрати в небитието много ценен файл.