Цар Алкохол

Ще изчезна! Но аз вече малко по малко изчезвам. В челюстите си аз нося хитроумно изобретение на дантистите, което замества изчезнали вече части от моето аз. Аз никога вече няма да имам такива пръсти, както на младини. Някогашните боеве и борби са ги осакатили непоправимо. Големият ми пръст е загинал завинаги от удар в главата на един човек, чието име отдавна съм забравил. Другият ми пръст загина от борба. Моят мършав корем на спортист премина в областта на преданията. Мускулите на краката ми вече не работят тъй дружно, както по-рано — през буйните дни и нощи на труд и безумства аз много често съм напрягал и разтягал сухожилията. Никога вече аз не ще мога да се люлея на шеметна височина, уловен за примката на въжето, сред бушуващата буря. Никога вече не ще мога да правя безкрайни пътувания с впрегнати кучета из полярната пустиня.

Аз знам, че в своето разпадащо се тяло, което е започнало да умира от момента на раждането ми, нося скелет; че под покривката на плътта, която се нарича лице, се крие костеливата замръзнала маска на смъртта. Всичко това обаче не ме плаши. Да се боиш — значи да бъдеш здрав. Страхът усилва жаждата за живот. Проклятието на Бялата логика е в това, че тя не предизвиква у човека страх. Всесветската скръб на Бялата логика ви кара да се усмихвате право в лицето на Безносата и презрително да се мръщите на всички фантасмагории на живота.

През време на разходката аз се оглеждам наоколо и навред виждам само едно безкрайно, безмилостно разрушение, предизвикано от естествения подбор. Бялата логика ме кара да отварям отдавна захвърлени книги и по пунктове и по глави установява цялата нищожност и суетност на красотата и чудесата, които гледам пред себе си. Около мене шуми и бръмчи, но аз зная, че това е жалката мухичка, която се пъчи, доволна само от това, че може поне за един миг да раздвижи въздуха с пискливата си жалба.

Връщам се на чифлика. Здрачава се и хищниците излизат от бърлогите си. Седя пред жалката трагикомедия на живота, който се храни от живота. Моралът тука липсва. Той е свойствен само на човека, който и сам го е създал — кодекс от правила, които се стремят да запазят живота, основан на истина от низш вид. Всичко това аз съм опознал от по-рано, през мъчителните дни на моята дълга болест. Това бяха висшите истини, които аз така добре се принудих сам да ги забравя. Тези истини бяха толкова сериозни, че аз се отказвах да ги вземам сериозно и играех с тях така предпазливо — о, така предпазливо, сякаш те бяха кучета-пазачи, заспали на прага на съзнанието, които не исках да будя. Аз само едвам-едвам се допирах до тях, като внимавах да не би да станат. Аз бях много благоразумен, научен от твърде горчивия опит, за да ги разбуждам. Но сега Бялата логика, независимо от моята воля, ги разбуждаше заради мене, защото Бялата логика обладава безстрашно мъжество и не се бои от никакви чудовищни създания на земния сън.

— Нека мъдреците от всички направления ме осъждат — нашепва ми Бялата логика през време на разходката, — какво от това? Истината е с мене и ти знаеш това. Ти не си в сила да ме надвиеш. Те казват, че аз водя към смъртта. Че какво от това! Това е истина. Животът лъже, за да те принуди да живееш. Животът е една непрекъсната мрежа от измами, той е безумна игра в призрачното изменчиво царство на водата, където явленията в образа на мощни приливи се издигат и отпадат, приковани с вериги за колелата на луните, които светят зад пределите на нашето съзнание. Всички явления са призрачни. Животът е страна на призраците, където явленията се менят, стават на прах, преминават едно в друго. Те са — и ги няма, те горят, мигат, гаснат и изчезват, за да се върнат пак в нов образ. Ти сам си също така видимост, съставена от безброй видимости, които водят началото си от далечното минало. Видимостта знае само миражите. Ти познаваш миража на желанието и самите тия миражи не са нищо друго, а неизброими, невъобразими натрупвания на видимости, които се притискат о тебе, създавайки твоя образ. Те те влекат към претапяне в други, невъобразими, неизброими натрупвания на видимости, от които ще произлязат бъдещите поколения в страната на призраците. Животът е само преходна видимост. Самият ти си само видимост. Ти си излязъл, мърморейки неразбрано, от еволюционното блато като рожба на всички призраци, които са били преди тебе и са влезли в тебе, и точно така пак, мърморейки неразбрано, ти ще изчезнеш, ще се разтопиш, ще се слееш с процесията нови призраци, които ще дойдат да те заместят.

На всичко това аз, разбира се, няма какво да възразя и, обвит от вечерните сенки, аз се усмихвам в лицето на Великия фетиш, както Кант е кръстил света. Аз си спомням така също изречението на друг един песимист:

„Всичко е преходно. Онзи, който се е родил, трябва да умре, а умрелият се радва на получения покой.“