Но ето, във вечерния здрач към мене се доближава човек, който няма да отиде на покой. Той е работник от чифлика, старец, пришелец от Италия. Той раболепно снема пред мене шапката си, защото аз наистина съм господар на неговия живот. Аз му давам храна, подслон и възможност да съществува. Той е работил цял живот като животно и е живял с по-малък комфорт, отколкото моите коне в своите постлани със слама конюшни. Работата го е осакатила — той накуцва, едното му рамо е по-високо от другото, възлестите му ръце са отвратителни, ужасни, като същински нокти. Той е по вид твърде жалък образец от човешка природа и мозъкът му е също тъй тъп, както тялото му уродливо.
— Тъпотата не му позволява да разбере, че той е само призрак — хили се Бялата логика и ми подмигва. — Неговите чувства са замъглени. Той е робски предан на жизнения мираж. Мозъкът му е набит със суперрационални санкции и илюзии. Той вярва в задгробния свят. Той е възприел фантазиите на пророците, които са му подмушнали разкошния сапунен мехур на райското блаженство. Той чувствува някакво смътно сродство между себе си и несъществуващите фантастични реалности. Той като през мъгла вижда себе си, странствуващ дни и нощи из междузвездните пространства. Той е непоколебимо убеден, че вселената е била създадена именно за него и че той ще живее вечно в свръхматериалния и свръхчувствен свят, който той и нему подобните са издигнали от илюзии и измами.
— Но, ти, който си отворил книгите и си се удостоил с моето ужасно доверие, ти знаеш какво е той всъщност — брат твой и на праха, шега на космичните сили, химическо съединение, натруфен звяр, който се е издигнал над другите ревещи зверове благодарение на това, че големите пръсти на ръцете му по една щастлива случайност са се оказали перпендикулярни на другите. Той е еднакво близък на тебе, на горилата и на шимпанзето. Като се разгневи, той изпъчва гърди, реве и трепери в каталептичен бяс. Нему са познати чудовищните зверски пориви, защото той изцяло се състои от шарените парцалчета на забранени първобитни инстинкти.
— Ала той вярва в своето безсмъртие — слабо възразявам аз.
— Съгласи се, че за такъв глупак това не е лошо — да яхне върху рамената на времето и да се разхожда из вечността.
— Ба! — следва възражение. — Да не би да смяташ да затвориш книгите си и да размениш мястото си с това същество, което се състои само от апетит и неизменни желания, с тази марионетка, която играе по въжето на стомаха и похотта?
— Да бъдеш глупав, значи да бъдеш щастлив — настоявам аз.
— Значи, ти имаш същия идеал за щастие, както примитивните студенокръвни същества, които са плували в застоялите възтопли здрачни води, а?
О, жертвата не може да се сражава с цар Алкохол! — Оттука е само една крачка до блаженото небитие на будистката Нирвана — добавя Бялата логика. — Но ето, ние сме в къщи. Сръбни си сега и се ободри. Ние, прозрелите, разбираме всичко, цялата блудкавина и простащина на този фарс.
В кабинета си, стените на който са запълнени с книги, в този мавзолей на човешки мисли, аз пия и пия, разпъждам песовете, които спят в съкровените глъбини на мозъка, и ги насъсквам през кривините на суеверието и вярата върху стените на предразсъдъка и закона.
— Пий — казва Бялата логика. — Гърците са вярвали, че виното им е дадено от боговете, за да могат да забравят нищожеството на своето съществуване. Спомни си какво е казал Хайне.
Аз помня много добре думите на този пламенен евреин. Всичко се свършва с последната въздишка: и радостта, и любовта, и скръбта, и макароните, и театърът, и липите, и малиновият сироп, и силата на човешките отношения, и сплетните, и кучешкият лай, и шампанското.
— Твоята ослепителна бяла светлина е болест — казвам аз на Бялата логика. — Ти лъжеш.
— Лъжа, защото говоря много жестоки истини — възразява тя.
— Уви, да, всичко в тоя свят е с главата надолу — скръбно се съгласявам аз.
— Хе, Лиу Лин е бил по-мъдър от тебе — гаври се Бялата логика, — помниш ли го?
Аз кимам глава утвърдително. Лиу Лин, голям пияница, е бил от кръжока на пиянствуващите поети, които са живели в Китай преди много векове и са се наричали Седем мъдреци от Бамбуковата гора.
— Лиу Лин е казал — бърза Бялата логика, — че житейските вълнения засягат пияния не повече, отколкото водораслите на дъното на реката. Прекрасно. Пий още малко от шотландското и нека илюзиите и измамите на живота се превърнат и за тебе в речни водорасли.
Докато аз наливам и пия уискито си, спомням си още един китайски философ, Джуан Дзъ, който четиристотин години преди новата ера е хвърлил следното предизвикателство срещу призрачната страна на света: