Царството

Качи се на първия самолет за Щатите. Гледаше втренчено през прозореца, докато самолетът рулираше по пистата под изгарящото делхийско слънце, и се питаше колко лн различен щеше да е животът ѝ в Индия, ако не беше Антон Херцог.

Първоначално не можеше да осмисли какво сс беше случило с нея, но нямаше как да отхвърли подозрението, че бе стигнала много близо до откриването на ужасяваща истина, истина, която беше опустошила тялото на Херцог, щом я бе осъзнал. Завиждаше на Джек за неговия мироглед, за пълния му отказ да приеме дори за миг, че в думите на Херцог може и да има частица истина. Както и да е, дори за нея тайните, истина или не, и тяхното въздействие бяха прекалено сложни, за да бъдат разгадани дори за цял един човешки живот. Двамата с Джек единодушно решиха да си мълчат за своето пътуване и най-важното - никому да не казват, че са намерили Антон Херцог. Беше сс надявала, че като отиде в Тибет, там ще попадне на най-великата история в своя живот, и в определен смисъл това наистина се случи. Обаче по пътя към Индия, изливайки душите си и търсейки истината за съвместното си преживяване в пещерата, те осъзнаха, че никой няма да им повярва, а още по-малко да разбере. Най-великата история в нейния живот нямаше никога да види бял свят.

Тя се сбогува с Джек на перона на делхийската гара и обеща да му преведе парите по сметка. За миг и двамата застинаха в мълчание сред множеството на гарата. Джек я прегърна и я целуна по бузата.

- Не мисли за това, което Антон каза. В него няма и частица истина. Фактът, че умря там горе, е доказателството. Фактът, че си тръгнахме, показва, че притежаваме свободна воля. Ако Оракулът е пророк, той лъже.

С тези думи той си тръгна и сс върна в своя свят на антикварна търговия, стари кости и горещи делхийски нощи. Тя го гледаше как се отдалечава и видя, че поклати глава, сякаш се опитва да пропъди спомените за онова, което беше видял.

Сърцето я заболя, докато го гледаше да се отдалечава. В известен смисъл беше започнала да се влюбва в него. При други обстоятелства сигурно щяха да имат връзка, може би дори романтична. Но тя не мислеше трезво. Той беше обвързан с всичко онова, което беше видяла, това сеизмично преживяване, което изтърпя и още не можеше да осмисли. И двамата имаха нужда да сс откъснат от всичко, което се беше случило, и можеха да го направят само сами.

Нанси се върна в Ню Йорк, Бруклин, покритите с листа улици на „Парк Слоуп", при своите приятели, при кафенетата и книжарниците, които познаваше толкова добре. Беше дошла пролетта, цветята вече цъфтяха в Сентръл Парк. Предложиха ѝ отпуск, но тя отказа, защото се страхуваше да остава дълго време сама и предпочете да приеме работата на редактор. След това потъна с благодарност в ежедневните ритуали на спазените срокове, сутрешните съвещания, нарастващата лудост, когато наближаваше затварянето на вестника, пийването с колеги, вечерите с информатори и всички други успокояващи дейности. Постепенно започна да оставя зад себе си странното преживяване. Постепенно откри, че често не мисли за него и че понякога минаваха часове и дори дни, преди да се сети за случилото се. Някак си успя да го погребе. Разбираше, че това е единственият начин, ако иска да се върне към някаква нормалност: мирогледът на Херцог, неговият разказ в пещерата, неговата мечта, неговият кошмар, неговият свят, в който демони и Учители контролираха съдбата на човечеството, трябваше да бъдат заровени под нарастващата шумотевица на ежедневието. Колкото и да беше нездраво, изпитваше облекчение от мисълта, чс Херцог е мъртъв. Не беше прав или беше луд, както каза Джек. Не е бил спасен от монаси от Шангри Ла и никога не е изпълнил съдбата, която смяташе, че му е обещана от Оракула. Това я улесняваше да гледа на разказа му като погрешен начин да се възприема и анализира светът, а на твърдението му, че е стигнал до Шангри Ла и че Оракулът и Книгата Дзян са едно и също, като на бълнуване.

И тогава един ден в края на лятото телефонът зазвъня. Беше седем сутринта, тя си беше у дома в леглото, слушаше радиото, което я беше събудило, и точно мислеше да става. Вдигна, питайки си не може ли да почакат, докато отиде на работа, и чу един глас, който ѝ беше толкова познат и толкова важен за нея, че ръцете ѝ се разтрепериха.

- Нанси, здравей, Джек се обажда - обяви гласът.

За миг тя изгуби дар слово.

- Нанси? - попита той отново, сякаш се безпокоеше, че връзката е лоша.

- Джек, каква изненада - успя най-накрая да каже, опитвайки се да вложи в думите си обикновена топлота. Стари спътници, това се опитваше да наподоби.

- Виж, съжалявам, че не се обаждах. Аз... може би разбираш защо. Причината да ти се обадя е... Минавам през Ню Йорк. В момента съм на летището. Питах се дали би пила кафе с мен, разбира се, ако имаш възможност.