Царството

Тя се опита да се засмее на старомодната му учтивост, но се беше напрегнала, сякаш отново се намираше в джунглата на Пемако и не знаеше накъде да побегне. Страхуваше се да го види отново, страхуваше се да си спомни отново онези дни в Тибет, които толкова трудно бе успяла да погребе. Беше избрала съзнателно да приеме обикновения свят, да забрави всички познания за възможните други и това не беше изцяло отрицателна постъпка. Беше започнала да осъзнава, че си има и положителните страни: започна да приема историята, да възприема един по-обобщен мироглед и това вероятно беше единственият начин да запази разсъдъка си. Дори самата мисъл за Антон Херцог я разстройваше: оставен да умре сам в мрачната джунгла.

- Наистина би било чудесно да се видим, но тази сутрин ми е малко трудно - излъга тя. - Имам... много задачи.

- Хайде, Нанси, по едно кафе набързо. Няма да ги отнема много време.

Той знаеше защо проявява неохота. Беше сигурна, че я разбира. Това направи решението ѝ по-лесно и се чу да казва:

- Пред „Бейгъл Зоун", намира се на площад „Томкинс Парк" в Алфабет Сити. Таксиджиите знаят мястото. Ще се видим там след четирийсет и пет минути.

Беше дълбоко обезпокоена, но не искаше да си го признае. Влезе да си вземе душ, облече се, излезе с бързи крачки от апартамента и си хвана такси. Денят беше прекрасен. Зелената трева на парка на площад „Томкинс Парк" вече беше пълна е хора, които се наслаждаваха на утринното слънце и ясното небе: куриери с велосипеди, които чакаха следващата си задача, минувачи, които пиеха кафе и преглеждаха вестниците, търкаляха се мързеливо по моравите или водеха разговори на малки групи. Нанси намери свободна пейка и седна. Не се наложи да чака дълго. Таксито на Джек спря до бордюра почти пред нея. Той слезе и започна да се оглежда. Сърцето й прескочи, когато го видя - изглеждаше както обикновено: красив, пъргав и динамичен, но тя знаеше колко повече се крие под това мъжкарско държане.

- Джек, тук съм - извика Нанси с глас, който прозвуча остро и тревожно. Той се обърна и се усмихна. Приближи се към нея с протегната ръка и когато стисна нейната, я придърпа към себе си и я целуна по бузата. Дъхът му беше топъл. Вълна на чиста близост я заля и това я обърка още повече. Тя се дръпна назад.

- Нанси, толкова се радвам да те видя - каза той и я огледа от горе до долу. - Добре изглеждаш.

- Имаш предвид в сравнение с последния път, когато и двамата бяхме умрели от глад в Тибет? Радвам се, че смяташ така.

Той се засмя весело и седна на пейката до нея. За миг и двамата потънаха в мълчание и тя забеляза, че Джек е несигурен как да започне.

- Какво те води в Ню Йорк? - попита, за да му помогне.

- Отивам в музея „Метрополитън" във връзка с моите изследвания: палеонтология на Хималаите и така нататък.

- О, да, помня.

- Как е животът в слънчевия „Парк Слоуп"'?

- Хубав, благодаря. В момента съм редактор. Не е толкова бляскаво като чуждестранен кореспондент, но нищо.

- Е, предполагам, това ти спестява сблъсъците с индийската тайна полиция - подхвърли той с усмивка.

- Да, сега съм изложена само на ежедневните опасности на безкрайните приказки в редакцията и по нюйоркските купони.

- Да, според мен и това са опасности - потвърди той. Тя кимаше и му се усмихваше, а през цялото време си мислеше, че това е лудост: те двамата споделиха толкова много неща, наистина бяха отишли до ада и обратно, а сега седят и си говорят по този надут формален начин. Това я разстрои и тя се ядоса на себе си, че не е способна да каже онова, което искаше.

- Съжалявам... - избъбра. - Всъщност не мисля това... И това не е, което в действителност...

Той я хвана за ръката. Тя усети топлината на неговата кожа.

- Нанси, зная какво искаш да кажеш. Разбирам те.

- Аз се... опитах се да върна нещата в нормалното им русло. Месеци наред успявах да не мисля за това. То ме разстройва.

Джек я гледаше мълчаливо. Тя искаше да каже още нещо, но от устата ѝ не излезе нито звук. Накрая той пусна ръката ѝ и отвори чантата си.

- Искам да ти покажа нещо.

Извади един брой от сутрешния „Ню Йорк Таймс" и го сложи на масата. После бръкна отново в нея и трудно измъкна една кутия. Бутна вестника настрана и внимателно сложи кутията на масата. Отвори я и отвътре се показа нещо, което приличаше на парче кост.

- Джек, за Бога, какво е това? - попита Нанси, опитвайки се да си върне иронията.

- Човешки череп. Черепът на анатомично модерен хоминид. Един хомо сапиенс. Този череп може да се сложи на тялото на всеки днешен бял човек.

- Прилича на парче дърво.

- Причината е, че наистина през черепа расте дърво - пробило е темето. Ако го вдигна, можеш да видиш: това е част от черепа, а това дървото. Семето трябва да е попаднало в черепа преди много хилядолетия. Може би мозъкът е доставил влагата за поникването на семето, а може да се е събрала дъждовна вода в черепа, ако е бил обърнат. Както и да се е случило, черепът е играл ролята на един вид саксия.

- И?

- Съчетанието е съвършено. Дървото и костта значително подобряват сигурностга на датирането.

Той я погледна, сякаш очакваше да му зададе въпрос.