Царството

Най-накрая Нанси успя да се свърже. С отсечено „ало" слушалката вдигна Кришна Мурти, трийсетгодишен индиец, прочут сред азиатските кореспонденти на „Трибюн", защото беше най-добре осведоменият и най-четеният от всички тях. Преди да поеме за Делхи Нанси беше обядвала в Ню Йорк с колеги, които бяха минавали през бюрото в Делхи. Когато попита с кого не бива да се кара, всички се съгласиха, че Кришна Мурти е ключът към успешния престой. Бил създател на чудеса от най-висш порядък, обясниха й те. Човек, който урежда нещата в стария смисъл на думата. Докато стискаше телефона в потната си ръка, а с другата крепеше вързопа, Нанси обясни на Кришна коя е и се извини, че не се е обадила по-рано.

- Ще обясня с подробности, когато стигна в бюрото - каза и затвори, преди връзката да беше прекъснала. Сигурно, помисли си тя, Кришна Мурти ще бъде в състояние да хвърли известна светлина върху тайнствената дейност на Антон Херцог.

Индиецът я очакваше, когато бутна вратата на офиса със затъмнени стъкла. Слабичък, модно облечен, той протегна ръка и я поздрави:

- Госпожице Кели, радвам се да се запознаем. Малко след като говорихме, ми се обади Дан Фишър.

Без съмнение, да те инструктира да си седя на задника и да не предприемам нищо, което може да разклати лодката, каза си тя.

Кришна продължи:

- Той ми обясни всичко. Съжалявам, че посрещането ви в Индия е било такова.

Кришна я въведе в стаята. Индиецът имаше умни очи и мило лице, а присъствието му действаше успокоително в офис, който имаше вид, сякаш скоро е бил плячкосан. Освен стотиците фигурки и каменни статуи, на които Нанси вече се беше насладила във всекидневната на апартамента на вестника, имаше и две бюра, покрити с бумаги, няколко телефона и компютри. Пред бюрата беше разположен голям, доста изтъркан кожен диван, върху който имаше купчини списания. Кришна се втурна напред, за да разчисти място за нея. Нанси се тръшна на износената кожена седалка, съкрушена от умора и нерви. Докато тя се съвземаше, Кришна се запровира през безредието и отиде до една отворена врата. Зад нея имаше второ помещение. Той бързо нареди нещо на хинди и после се върна при Нанси.

- Поръчах ви чай. Преди малко се обадих на председателя на Клуба на чуждестранните журналисти, за да помоля да подадат официално оплакване до правителството. Освен това от името на вестника подадох допълнително оплакване до кабинета на вътрешния министър.

- Благодаря. Радвам се, че се измъкнах оттам.

- Можем ли да ви вземем нещо за ядене? Сигурно сте гладна. Съмнявам се, че са ви дали нещо за хапване в полицейското управление...

- Да, благодаря, наистина бих хапнала нещо... Каквото и да е...

Няколко минути по-късно от другата стая излезе жена с поднос, на който имаше голяма чаша вода, купичка с подправен чай и триъгълни хапки самоса с пълнеж. Нанси започна настървено да се храни. Кришна си беше придърпал стол и я гледаше как яде с тревожно изражение на лицето, а от време на време отпиваше глътка чай. Чакаше я да започне да разказва. Тя си избърса устата със салфетката и се опита да си събере мислите.

- Кришна, много ти благодаря. Съжалявам, ако имам малко странен вид...

- Моля те, не ставай смешна. Искаш ли още нещо?

- Не, това беше напълно достатъчно. Онова, което всъщност искам, е да науча нещо повече за Антон Херцог.

Кришна кимна предпазливо. Нанси продължи:

- Можеш ли да ми помогнеш?

Той изглеждаше притеснен, сякаш би предпочел тя да поиска обиколка на Делхи и съвет в кои бакалии да пазарува, къде да се отбива да хапва или нещо друго, все тъй несъществено.

- Какво точно искаш да научиш?

- Ти си работил в близко сътрудничество с него. Ти си човекът, който най-добре трябва да познава неговите навици, предпочитания, какво е имал намерение да направи.

- Не толкова добре, колкото може би си мислиш. Да, аз наистина работя с него от години...

Той замълча, защото се надява, че ще сменя темата, помисли си Нанси. Но тя не го направи и зачака търпеливо да ѝ каже нещо повече.

Кришна се размърда неспокойно на стола.

- Виж, Антон е странен характер.

- Какво искаш да кажеш?

- Той обича Индия, в това няма съмнение. Вярва в нея и отчаяно иска да разкаже на света за страната и да осигури справедливо отношение към нея... Но трябва да знаеш, че е труден човек. Може да бъде малко хладен...

- Хладен?

- Не, не хладен. Не това е точната дума. Съжалявам, не се изразявам достатъчно разбираемо. Нямам предвид, че не е дружелюбен, напротив. Безброй пъти съм се радвал на неговото гостоприемство. Освен това той ме обучи. Не мога да кажа нищо друго освен хубаво за човека. Той е и отличен началник. Но има нещо, може да се нарече, непознаваемо у него. Това е единственият начин, по който смятам, че мога да го изразя.

- Защо според теб е изчезнал?

- Не знам. Нали това се опитвам да ти кажа. Не го познавам толкова добре, въпреки всичкото му дружелюбие и факта, че съм седял на няколко метра от него през всичките тези години.

- Не е ли споделял нищо за личния си живот?