Целуната от сянката

Бяхме се събрали в столовата, за да хапнем по нещо. Вече не бях сигурна дали е обяд или вечеря, тъй като кампусът бе преминал на дневен режим, което напълно обърка представата ми за времето. Цялата столова беше притихнала, всички разговори се водеха само шепнешком. Храненето беше единственото основание учениците да напускат своите спални помещения. За по-късно бе насрочено събиране на пазителите, на което бях поканена, макар формално да нямах право на това, но засега предпочитах да остана сред приятелите си.

— Той беше с вас — спомних си аз. Погледнах към Лиса почти укорително. — Видях го, че беше с теб. През твоите очи.

Тя насочи погледа си към мен над подноса си с храната, към която не проявяваше никакъв интерес. Лицето й бе пребледняло от скръб.

— Когато стригоите нахлуха в долните етажи, той и още неколцина от новаците се втурнаха долу на помощ.

— Не са намерили тялото му — каза Ейдриън. Сега по лицето му нямаше никакви следи от самодоволство или насмешка. — Той е един от отвлечените.

Кристиан въздъхна и се облегна на стола си.

— В такъв случай все едно е мъртъв.

Столовата изчезна от погледа ми. Престанах да виждам всички около мен. В този миг виждах единствено стаята в Споукан, където ни държаха като пленници. Те бяха измъчвали Еди и едва не го убиха. Това кошмарно преживяване го промени завинаги, повлия върху поведението му на пазител. В резултат Еди се посвети изключително на призванието си, но това донякъде помрачи веселия му нрав и заразителния смях, толкова характерни за него.

Ето че отново се повтаряше. Еди бе пленен. Толкова се бе старал да опази Лиса и другите, че бе рискувал живота си при отблъскването на атаката. Не бях наблизо до общежитието на мороите, когато се е случило, но се чувствах отговорна — все едно, че е трябвало да го пазя. Със сигурност дължах това на Мейсън. Мейсън. Мейсън, който умря пред очите ми и чийто призрак не бях виждала, откакто ме предупреди. Не успях да го спася, а ето че сега изгубих и най-добрия му приятел.

Скочих от стола и блъснах подноса си. Отново ме обзе онази черна ярост. Ако в момента имаше стригой наблизо, щях да ги изпепеля, без да ми е нужна магията на Кристиан.

— Какво не е наред? — учуди се Лиса. Вгледах се смаяно в нея.

— Какво не е наред ли? Какво не е наред? Сериозно ли ме питаш това? — Гласът ми отекна оглушително в притихналата столова. Всички се извърнаха към мен.

— Роуз, знаеш какво имаше предвид тя — намеси се Ейдриън с необикновено спокоен тон. — Всички сме разстроени. Седни. Всичко ще е наред.

За миг едва не го послушах. Но сетне се осъзнах. Той се опитваше да използва внушението върху мен, за да охлади яростта ми. Изгледах го кръвнишки.

— Няма да бъде наред, освен ако не направим нещо по въпроса.

— Нищо не може да се направи — припомни ми Кристиан. До него Лиса стоеше мълчаливо, все още обидена, че така й се бях изрепчила.

— Ще видим дали нищо не може да се направи — възразих аз.

— Роуз, почакай — извика Лиса. Тревожеше се за мен, беше много изплашена. Беше дребнаво и егоистично, но тя не искаше да я изоставям. Беше свикнала винаги да съм до нея. Аз й внушавах сигурност. Но не можех да остана, не и сега.

Изскочих бегом от столовата и се озовах навън, сред ярката светлина. До събирането на пазителите оставаха още два часа, но това нямаше значение. Трябваше веднага да поговоря с някого. Завтекох се към сградата на пазителите. Някой тъкмо влизаше и аз го блъснах в бързината си.

— Роуз?

Гневът ми отстъпи пред изненадата.

— Мамо?

Моята майка, прочутият пазител Джанин Хатауей, стоеше изправена до вратата. Изглеждаше точно както когато я бях видяла за последно по Нова година. Къдравата й червена коса все още бе подстригана късо, а лицето й бе загрубяло от вятъра и загоряло от слънцето. Кафявите й очи изглеждаха по-сурови от последната ни среща, което само по себе си означаваше нещо.

— Какво правиш тук? — попитах я аз.

Както казах на Диърдри, през по-голямата част от живота ми отношенията между мен и майка ми бяха доста трудни главно заради чувството на отчужденост, което неизбежно се пораждаше, ако имаш родител, служещ като пазител. От години негодувах срещу нея и все още не бяхме много близки, но тя беше до мен след смъртта на Мейсън и ми се струваше, че и двете имахме основания да се надяваме нещата между нас да се подобрят през следващите години. Тя бе заминала след новогодишната ни ваканция. Последното, което чух за нея, бе, че се е върнала в Европа заедно с кралската фамилия Шелски, която охраняваше.

Тя отвори вратата и аз я последвах. Както винаги, маниерите й бяха резки и делови.

— Попълвам редиците. Бе поискано подкрепление за охраната на кампуса.

Попълване на редиците. Заместване на избитите пазители. Вече всички трупове бяха разчистени — на стригои, морои и дампирите — но празнотата, останала след загиналите, не можеше да изчезне толкова бързо. Все още ги виждах, като затворех очи. Но изведнъж, докато стоях до нея, осъзнах, че разполагам с една възможност. Сграбчих я за ръката, което я сепна.