Целуната от сянката

— Трябва да тръгнем по следите им — заговорих й забързано. — Да спасим отвлечените.

Майка ми ме изгледа внимателно и само лекото смръщване издаде чувствата й.

— Ние не правим подобни неща. И ти го знаеш. Трябва да пазим тези, които са тук.

— Ами онези, тринайсетте? Не трябва ли и тях да защитаваме? Нали веднъж вече си била изпращана на спасителна мисия.

Тя поклати глава.

— Онова беше различно. Тогава имахме следа. А сега, дори и да искаме, не знаем къде да търсим тази банда.

Знаех, че е права. Стригоите нямаше да оставят лесни за откриване следи. И тогава… най-внезапно ме осени едно хрумване.

— Защитните пръстени са изградени отново, нали? — попитах я.

— Да, почти веднага. Все още не сме сигурни как е била пробита защитата. Не са разполагали със сребърни колове, за да я разкъсат.

Понечих да й споделя теорията си, но тя не бе запозната с призрачните ми преживявания и нямах намерение да й обяснявам всичко.

— Знаеш ли къде е Дмитрий?

Майка ми махна с ръка към забързаните наоколо групи от пазители.

— Сигурна съм, че в момента е зает с някаква задача. В момента всички сме много ангажирани. Трябва да отида да съобщя за пристигането си. Зная, че си поканена на събирането, но то още не е започнало, така че гледай да не им се пречкаш.

— Няма… но първо трябва да говоря с Дмитрий. Важно е, може да повлияе много върху това, което ще се случи на събирането.

— За какво става дума? — попита ме тя, изпълнена с подозрение.

— Още не мога да ти обясня… Много е объркано. Нужно ми е малко време. Само ми помогни да го намеря и по-късно ще ти кажем.

Майка ми не остана особено доволна. В края на краищата Джанин Хатауей не беше от хората, които са свикнали да им отказват. Но въпреки това ми помогна да намеря Дмитрий. След всичко случило се в Споукан мисля, че вече не гледаше на мен само като на вечно недоволна и нацупена тийнейджърка. Намерихме Дмитрий заедно с още няколко пазители да разглеждат картата на кампуса и да планират как да бъдат разпределени новопристигналите пазители. Около картата се бяха събрали доста пазители, така че той можеше да се отдалечи незабелязано.

— Какво има? — попита ме, докато стоях сковано в единия край на помещението. Дори и в разгара на тази криза, сред толкова много тревоги за другите, можех да се закълна, че една част от него се тревожеше само за мен. — Добре ли си?

— Мисля, че трябва да предприемем спасителна мисия — казах му аз.

— Много добре знаеш, че ние…

— … обикновено не постъпваме така. Да, да. И също така съм наясно, че нямаме представа къде са те… макар че аз може би знам.

Той се намръщи.

— Откъде знаеш?

Разказах му, че снощи именно Мейсън ме бе предупредил за предстоящото нападение на стригоите. Оттогава двамата с Дмитрий не бяхме имали възможност да поговорим. Така и не успяхме да анализираме всичко около атаката. Всъщност не бяхме разговаряли и за онова, което се случи в хижата. Това ме караше да се чувствам странно, защото исках да си мисля само за това, но не можех. Не и при толкова трагични събития около нас. Затова се стараех да изтласкам сексуалните си спомени, обаче те все изплуваха на повърхността и още повече объркваха чувствата ми.

С надеждата, че изглеждам хладнокръвна и компетентна, аз продължих да обяснявам идеите си.

— Мейсън вече не се появява пред мен, защото защитните пръстени са възстановени, но… но ме гложди предчувствието, че той знае къде са сега стригоите. Мисля, че ще ни покаже скривалището им. — Изражението на Дмитрий недвусмислено ми подсказа, че той се съмнява в това. — Хайде! Трябва да ми повярваш след всичко, което се случи.

— Още ми е трудно да си го обясня — призна той. — Но… добре. Да предположим, че е вярно. Мислиш, че може да ни насочи? Можеш да го попиташ и той да ти отговори?

— Да — потвърдих аз. — Мисля, че мога. През цялото време се опитвах да го изтласкам от съзнанието си, но мисля, че ако му покажа, че действително се вслушвам в посланията му, той ще ни помогне. Мисля, че точно това е искал винаги. Знаел е, че защитните пръстени са отслабени и че стригоите са изчаквали в засада най-удобния момент. Не може да са много далеч от нас… трябвало е да спрат заради слънчевата светлина и да се скрият някъде. Може би ще успеем да ги открием, преди пленниците да загинат. А когато ги приближим, аз мога да ги открия. — После му обясних за гаденето, което ме обземаше, ако имаше стригои наблизо. Дмитрий не оспори казаното от мен. Мисля, че напоследък му се струпаха твърде много странни неща, за да задава въпроси за всяко от тях.

— Но Мейсън не е тук. Ти каза, че не може да прониква през защитните пръстени. Как тогава ще ни помогне? — попита ме той.

И това бях обмислила.

— Изведи ме извън портите.