Целуната от сянката

— Защо? Да не би да има достатъчно пазители и да няма значение колко загинаха в битката? — Тя трепна. — Знаеш, че мога да помогна. Знаеш на какво съм способна. Остава само седмица до рождения ми ден и няколко месеца до дипломирането ми. Смяташ ли, че дотогава ще се случи някакво чудо? Да, остава ми да науча още неща, но мисля, че и сега ще съм голяма подкрепа. Вие, пазителите, се нуждаете от колкото може повече помощници, а тук има новаци в изобилие, готови да помагат. Вземете Кристиан и ще бъдем непобедими.

— Не — бързо изрече тя. — Не и него. Изобщо не трябваше да въвличаш морой в битката, да не говорим за някой толкова млад като него.

— Но ти видя на какво е способен.

Тя не оспори това. Видях как на лицето й се изписа нерешителност. Погледна часовника си и въздъхна.

— Остави ме да проверя нещо.

Не знаех къде отиде, но се появи на събранието с петнайсет минути закъснение. Дотогава Албърта вече бе успяла накратко да запознае пазителите с това, което знаехме. Слава богу, пропусна подробностите откъде бяхме разбрали, че врагът се спотайва в пещерите, така че не се наложи да губим време, докато обясняваме намесата на загадъчен призрак. По-подробно бе описанието на разположението на пещерите. Бяха зададени много въпроси. Накрая дойде времето да се вземе решение.

Цялата настръхнах. Досега схватките ни със стригоите винаги се основаваха на стратегията на защитата. Ние се биехме само след като сме били нападнати. Всички досегашни аргументи в полза на офанзивата никога не бяха успели да се наложат. Очаквах същото и сега.

Само че не стана така.

Един по един пазителите се изправяха и даваха подкрепата си за спасителната мисия. Видях в очите им огъня, за който ми беше говорил Дмитрий. Всички бяха готови за битка. Те я желаеха. Стригоите бяха стигнали прекалено далеч. В нашия свят имаше много малко места, където бяхме в безопасност: кралският двор и академиите. Мороите изпращаха децата си на места като „Св. Владимир“, защото там бяха защитени. Сега тази сигурност бе разклатена и ние не можехме да се примирим, особено след като съществуваше вероятност да спасим живота на отвлечените. В гърдите ми се надигна изгарящо желание за победа.

— Добре тогава — каза Албърта, като се огледа. Мисля, че и тя беше изненадана като мен, макар че също подкрепяше идеята за спасителна мисия. — Ще планираме всички подробности и ще тръгнем към пещерите. Все още разполагаме с около девет часа дневна светлина, преди те да могат да се махнат от там.

— Почакайте — обади се майка ми, като се изправи. Всички погледи се насочиха към нея, но тя дори не трепна. Излъчваше страст и компетентност и аз моментално се почувствах горда. — Струва ми се, че има още нещо, което трябва да обсъдим. Мисля, че трябва да позволим на някои от учениците от горните класове да дойдат с нас.

Думите й предизвикаха няколко учудени възгласа, но те бяха на малцинството от присъстващите. Майка ми им изложи доводите си, доста сходни на тези, които аз вече бях изтъкнала пред нея. Тя отбеляза, че учениците няма да бъдат изпратени на предните линии, а ще служат само като резерв в тила на сражаващите се, ако стригоите направят пробив. Пазителите почти единодушно одобриха това предложение, когато тя хвърли следващата си бомба.

— Мисля още, че трябва да вземем и няколко морои с нас.

Селесте скочи. От едната страна на лицето си имаше голяма рана. В сравнение с нея синината й, която бях видяла предишния ден, приличаше на ухапване от комар.

— Какво? Да не си полудяла?

Майка ми я изгледа спокойно.

— Не. Всички знаем какво направиха Роуз и Кристиан Озера. Един от най-големите ни проблеми е, че стригоите ни превъзхождат по сила и бързина. Ако вземем морои, които владеят магията с огън, ще отвлечем вниманието им и ще си осигурим предимство. Ще можем да ги прободем.

Избухна ожесточен спор. Трябваше да впрегна целия си самоконтрол, за да не се намеся. Припомних си думите на Дмитрий да не ги прекъсвам. Но докато ги слушах, не можех да сподавя огорчението си. С всяка изминала минута ставаше все по-несигурно дати ще успеем да спасим Еди и другите. Още една изгубена минута, в която може би някой от пленниците умираше.

Обърнах се към Дмитрий, който седеше до мен.

— Те са пълни идиоти — просъсках.

Той гледаше Албърта, която спореше с един пазител, охраняващ обикновено кампуса на началните курсове.

— Не — промърмори той. — Гледай. Промяната се случва буквално пред очите ти. Хората ще запомнят този ден като повратен момент.

И беше прав. Пазителите бавно възприемаха идеята. Мисля, че това бе част от веруюто им, което ги бе накарало да станат пазители. Трябваше да се опълчим на стригоите. Това не беше само наша борба — беше и на мороите. Когато майка ми съобщи, че ще се присъединят няколко учители като доброволци — на учениците беше абсолютно забранено да се записват за доброволци, — събранието взе окончателно решение. Пазителите щяха да тръгнат най-отпред срещу стригоите, а мороите и новаците дампири щяха да ги следват.