Целуната от сянката

— Не могат сега да са там — пак му възразих. — Това е навън, на открито. Може да са проникнали отзад, но трябва да са се изтеглили откъм предната страна на кампуса, за да използват някакви коли за бягството си.

Мейсън само поклати глава.

Измъчена, погледнах към Дмитрий. Усещах как времето ни за престой извън оградата изтича, а странното твърдение на Мейсън, че стригоите са само на няколко километра оттук, на открито при дневна светлина, ме ядосваше. Нали лесно се ядосвах. Искрено се съмнявах те да са разпънали палатки и да са си устроили лагер на открито.

— Има ли там сгради или нещо подобно? — настоятелно попитах, като притиснах пръста си към мястото, посочено от Мейсън. — Той каза, че са се оттеглили по този път. Но няма как да са могли да стигнат далече преди изгрев-слънце. Освен това твърди, че са още тук, на това място. Дмитрий присви замислено очи.

— Тази местност не ми е позната. — Взе картата и я отнесе до другите пазители, за да проверят и те. Докато мъжете разговаряха край оградата, аз отново погледнах към Мейсън.

— Дано да си прав за това — предупредих го аз.

Той кимна.

— А ти… видя ли ги? Стригоите и пленниците им?

Той кимна отново.

— Еди още ли е жив?

Пак кимна. Дмитрий се върна при мен.

— Роуз… — В гласа му се прокрадна странна нотка, докато разтваряше картата, сякаш сам не можеше да повярва на това, което ми казваше: — Стивън току-що ми каза, че точно там има пещери, в подножието на планината.

Погледнах Дмитрий в очите. Сигурно в този миг съм изглеждала не по-малко смаяна от него.

— И те са достатъчно големи, за да…

— Достатъчно големи, за да ги използват стригоите да се скрият до падането на нощта? — Дмитрий кимна. — Да. И се намират само на осем километра оттук.

Глава 26

Направо не беше за вярване. Стригоите бяха съвсем наблизо и изчакваха падането на нощта, за да довършат бягството си. Очевидно сред невъобразимия хаос при нападението някои стригои бяха прикрили следите си, докато другите се бяха постарали да създадат впечатлението, че напускат кампуса през няколкото пробойни места в оградата. Загрижени за последиците, никой не се бе замислил за това. Защитните пръстени бяха възстановени. Що се отнасяше до нас, имаше значение само това, че стригоите си бяха отишли.

Сега бяхме изправени пред странна ситуация. При нормални обстоятелства — не че такава масивна атака на стригой беше нещо нормално — ние никога не бихме ги преследвали. Отвлечените от стригоите обикновено се смятаха за мъртви и както бе изтъкнала майка ми, пазителите много рядко знаеха къде да търсят стригоите. Този път обаче знаехме. По същество стригоите бяха попаднали в капан. Това представляваше доста интересна дилема.

Е, поне за мен не беше дилема. Честно казано, не можех да си обясня защо веднага не потеглихме към пещерите, за да изгоним стригоите оттам и да проверим за оцелели. Двамата с Дмитрий забързахме обратно, нетърпеливи да съобщим какво бяхме научили, но трябваше да изчакаме, докато всичките пазители се съберат.

— Не ги прекъсвай — предупреди ме Дмитрий, малко преди да влезем в залата, където щеше да се реши какви ще бъдат следващите ни действия. Спряхме се край вратата и се заслушахме в приглушените гласове. — Разбирам какво чувстваш. Зная какво искаш да направиш. Но няма да наложиш волята си, ако се разбеснееш.

— Да беснея? — възкликнах наистина гръмко, забравила, че трябва да говоря тихо.

— Виждам го — заяви той. — Огънят в теб отново се разгоря — иска ти се да разкъсаш някой стригой. Именно това те прави толкова смъртоносна в битките. Но сега не водим битка. Пазителите разполагат с цялата информация, която им е необходима. След това ще направят правилния избор. От теб се иска само да бъдеш търпелива.

Част от това, което ми каза, беше вярно. При подготовката на събранието разчитахме на цялата информация, с която вече разполагахме, както и извършените в последния момент допълнителни разследвания. Проучванията разкриха, че преди няколко години един от учителите морои е водил клас по геология и е съставил карти на пещерите, които ни предоставиха всички необходими сведения. Входът към тях се намираше на осем километра от задните граници на Академията. Най-дългата подземна камера в тях имаше дължина около километър и половина, а най-далечният край достигаше на трийсет и два километра от черния коларски път. По всичко личеше, че преминаването през тази пресечена местност не е затруднила много стригоите.

Но въпреки уверенията на Дмитрий не бях сигурна, че пазителите ще направят правилния избор. Минути преди началото на събранието се обърнах към майка ми.

— Моля те — казах й, — трябва да го направим.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Ако ще има спасителна мисия, не казвай „ние“, защото ти няма да участваш.