Целуната от сянката

Защото със сигурност, с абсолютна сигурност това бе единственото възможно обяснение за това, което виждах пред себе си насред моравата в двора на Академията, притаено в сянката на вековния чворест дъб.

Беше Мейсън.

Глава 2

Или поне приличаше на Мейсън. Той — или каквото там беше — едва се виждаше. Очертанията му бяха неясни и трябваше силно да напрегна зрението си, за да го уловя на фокус. Формата му беше нереална — почти прозрачна — и ту се появяваше, ту чезнеше от полезрението ми.

Но да, поне доколкото успявах да видя, той определено приличаше на Мейсън. Вярно, чертите му бяха размити, а кожата — по-бледа, отколкото я помнех. Червеникавата му коса сега ми се струваше избледняла, воднисто оранжева. Едва различавах луничките му. Беше облечен точно така, както го бях видяла за последен път: с джинсите и жълтеникавото яке от овча кожа. Отдолу се подаваше краят на зеления му пуловер. Но и тези цветове бяха изсветлели. Приличаше на фотография, оставена да избледнее на слънце. Около лицето му сякаш се мержелееше едва доловимо сияние.

Ала това, което най-силно ме порази — като оставим настрани фактът, че се предполагаше да е мъртъв, — бе изражението на лицето му. Беше тъжно… толкова отчайващо тъжно. Когато вперих поглед в очите му, сърцето ми се сви. Като порой ме връхлетяха всички спомени за онова, което се случи само преди няколко седмици. Пред очите ми отново се заредиха ужасните сцени: как Мейсън рухна, изписаната по лицата на стригоите жестокост… В гърлото ми заседна буца. Вцепених се, не можех да помръдна.

Той също ме гледаше, само че изражението му не се промени. Остана си тъжно. Мрачно. Сериозно. Отвори уста, сякаш понечи да заговори, но после я затвори. Между нас надвиснаха тягостни мигове, след което той повдигна ръка и я протегна към мен. Нещо в този жест ме сепна и извади от вцепенението. Не, това не можеше да е истина. Не виждах това. Мейсън беше мъртъв. Видях го как умря. Държах тялото му в ръцете си.

Пръстите му леко помръднаха, сякаш ме викаше. Съвсем се паникьосах. Отстъпих с няколко крачки назад и от това разстояние зачаках да видя какво ще се случи. Ала Мейсън не ме последва. Той просто стоеше там, все още с ръка, протегната неподвижно във въздуха. Сърцето ми сви, обърнах се и побягнах. Почти бях стигнала до вратата, когато спрях и погледнах назад, докато изчаквах забързаното ми дишане да се поуспокои. Поляната, където преди малко стоеше Мейсън, беше абсолютно пуста.

Стигнах до стаята си и затръшнах яростно вратата зад гърба си. Ръцете ми трепереха. Отпуснах се върху леглото и възпроизведох мислено току-що случилото се.

Какво беше това, по дяволите? Не можеше да е истина. Нямаше начин. Невъзможно. Мейсън беше мъртъв, а всички знаеха, че мъртвите не се завръщат. Е, аз се бях върнала… но онова беше съвсем различна ситуация.

Ясно си представях видяното преди малко. Да, това беше. Това трябваше да е. Бях преуморена и все още замаяна и объркана от интимните преживявания на Лиса и Кристиан, да не говорим за последните новини по случая с Виктор Дашков. Вероятно студът беше вцепенил част от мозъка ми. М-да, колкото повече мислех за това, толкова по-силно се убеждавах, че могат да се измислят стотици обяснения за това, което току-що се беше случило.

Ала независимо колко често си го повтарях, така и не успях да заспя. Останах да лежа в леглото, придърпала завивките към брадичката си, докато се мъчех да прогоня от съзнанието си онзи натрапчив образ. Не успях. Продължавах да виждам онези негови тъжни очи, които сякаш ме питаха: „Роуз, защо позволи това да се случи с мен?“

Стисках очите си плътно затворени, опитвайки се да не мисля за него. След погребението на Мейсън упорито се стараех да преодолея кризата и да действам като силна личност. Ала истината бе съвсем друга: след смъртта му просто не бях на себе си. Ден след ден се измъчвах от въпросите, започващи с „Какво би станало, ако…?“ Какво би станало, ако бях по-бърза и по-силна по време на битката със стригоите? Какво би станало, ако преди всичко не бях казала на Мейсън къде се укриват проклетите стригои? Или ако просто бях отвърнала на любовта му? Всяко едно от тези неща биха могли да го запазят жив, ала никое от тях не се случи. И вината бе изцяло моя.

„Привидяло ми се е“, шепнех на глас в мрака на стаята. Така ми се е сторило. Мейсън вече бе обсебил сънищата ми. Но не бе нужно да ми се привижда и когато съм в будно състояние. „Онова там просто не беше той.“

Не можеше да е бил той, защото единственият начин да е бил… Е, това беше нещо, за което не желаех да мисля. Защото макар да вярвах във вампири, магии и психически сили, със сигурност не вярвах в призраци.

Очевидно не вярвах много и в съня, защото през онази нощ не спах много. Въртях се и се обръщах в леглото, неспособна да намеря покой за трескаво мислещия ми мозък. Накрая все пак се унесох в дрямка, но когато алармата се включи, имах чувството, че съм спала не повече от пет минути.