Целуната от сянката

При хората дневната светлина прогонваше страховете и кошмарите на нощта. За мен обаче нямаше такава спасителна дневна светлина, събудих се сред сгъстяващ се мрак. Но да си край реални и живи хора имаше почти същия ефект. Затова се запътих първо към столовата за закуска, а оттам към залата за сутрешната тренировка. По пътя установих, че това, което бях видяла снощи — или си мислех, че съм видяла, — все повече избледнява и заглъхва в паметта ми.

Мисълта за странната среща бе изместена и от нещо друго: от вълнението. Да, така беше. Защото днес беше великият ден. Началото на практиката преди дипломирането.

През следващите шест седмици нямаше да имам учебни занятия. През цялото време щях да съм неотлъчно до Лиса и най-многото, което трябваше да върша, бе да попълвам отчет за деня, всичко на всичко половин страница. Лесна работа. И, да, разбира се, трябваше да изпълнявам задълженията си като неин пазител, но това въобще не ме притесняваше. За мен беше като втора природа. Двете с нея живяхме сред хората почти две години и през цялото време аз я пазех. Преди това, още докато бях в първи курс, се запознах с различните видове изпитания, на които пазителите подлагаха дипломантите през практиката в края на образователния курс. Разиграваха им страхотно коварни номера. Новакът винаги трябваше да е нащрек, нито за миг да не се разсейва, за да бъде готов да се отбранява, а ако се наложи и да напада. Но нищо от това не ме плашеше. Двете с Лиса бяхме извън Академията през първата и после през втората ни година, затова изостанах от съвипускниците си. Но благодарение на извънредните упражнения с Дмитрий наваксах бързо и сега бях една от най-добрите в моя клас.

— Здравей, Роуз.

Еди Кастъл ме настигна, докато влизах в гимнастическия салон, където щяха да ни разпределят за практиката. Сърцето ми замря за миг, като погледнах към Еди. Сякаш отново се озовах на моравата с Мейсън и се взирах в изпитото му, тъжно лице.

Еди — заедно с приятеля на Лиса, Кристиан, и Мия, едно момиче от мороите — беше в нашата група, когато ни заловиха стригоите. Разбира се, Еди не умря, но беше на косъм от смъртта. Стригоите, които ни плениха, го използваха като източник за захранване и през цялото време на пленничеството ни пиеха кръвта му, за да дразнят мороите и да плашат нас, дампирите. И се получи. Лично аз бях ужасена. Бедният Еди през повечето време беше в безсъзнание заради загубата на кръв и ендорфините от вампирските ухапвания. Той беше най-добрият приятел на Мейсън и почти също толкова забавен и безгрижен.

Но след онзи случай Еди се промени, също както и аз. Все още се усмихваше и разсмиваше лесно, но в същото време у него се долавяше някаква мрачност, а очите му бяха сериозни и винаги нащрек, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Това, разбира се, беше напълно разбираемо. Прекалено много лоши неща бе преживял. Също както и за смъртта на Мейсън, аз се чувствах отговорна и за тази промяна в Еди, особено заради страданията, причинени му от стригоите. Може би не беше честно към самата мен, но не можех да го превъзмогна. Затова сега се чувствах задължена към него — да го пазя или някак си да направя нещата по-леки за него.

Което донякъде беше забавно, защото в същото време имах чувството, че Еди се опитваше да пази мен. Не че ме дебнеше или нещо подобно, но ми правеше впечатление, че постоянно ме държи под око. Предполагах, че след трагедията, която преживяхме, той се чувстваше задължен заради паметта на Мейсън да бди над неговата приятелка. Никога не си направих труда да обясня на Еди, че не съм приятелка на Мейсън или поне не в истинския смисъл на думата, както и никога не го скастрих заради ролята му на загрижения по-голям брат. Когато го чувах да предупреждава другите момчета да стоят настрана от мен, защото още не съм била готова да излизам на срещи, не му противоречах. Действително не бях готова да излизам на срещи.

Еди ми се усмихна с малко крива усмивка, която придаде нещо момчешко на издълженото му лице.

— Развълнувана ли си?

— По дяволите, да — отвърнах. Съучениците ни вече се бяха подредили край едната стена на гимнастическия салон и ние едва намерихме свободно място в средата. — Ще бъде нещо като ваканция. Аз и Лиса, заедно за шест седмици. — Колкото и смущаваща да беше понякога нашата връзка, тя ме правеше идеален пазител. Винаги знаех къде се намира Лиса и какво се случва с нея. А след като се дипломираме, щях да бъда официално прикрепена към нея.

Лицето му доби замислено изражение.

— Да, мисля, че ти няма за какво да се безпокоиш. Знаеш какво ще бъде разпределението ти още преди дипломирането. Повечето от нас нямат твоя късмет.

— Да не би да ти се иска някоя кралска особа? — подразних го аз.

— Е, да, но сега това няма значение. Така или иначе, накрая повечето пазители ги прикрепват все към кралски особи.