Целуната от сянката

Тогава една ръка се протегна надолу и Джийн ми помогна да се изправя. Тя и Юри сияеха, както и останалите зрители. Дори Лиса изглеждаше впечатлена. Съвсем разбираемо Дийн изглеждаше нещастен. Надявах се, че слухът за смайващата ми победа ще се разпространи из кампуса толкова бързо, колкото и последните лоши приказки за мен. Но вероятно нямаше.

— Добре се справи — рече Юри. — Повали и трима ни. Идеална победа.

Дмитрий също вече беше на крака. Нарочно гледах към другите двама пазители, защото бях сигурна, че ако погледна към него, лицето ми ще ме издаде. Все още дишах тежко.

— Надявам се… надявам се, че не съм ви наранила — измърморих накрая.

Думите ми бяха посрещнати с бурен смях.

— Това ни е работата — рече Джийн, — не се тревожи за нас. Ние сме корави. — Погледна към Дмитрий. — Май беше неотразима с лакътя си.

Дмитрий разтърка лицето си и аз се помолих да не съм го ударила твърде силно.

— Ученикът надмина учителя си — пошегува се той.

Юри изгледа строго Дийн.

— Алкохолът не е разрешен в кампуса.

— Но днес е неделя! — възкликна той. — Не сме на работа.

— В реалния свят няма правила — изрече Джийн поучително. — Беше неочакван изпит. Ти го взе, Роуз. Отлична работа.

— Благодаря. Иска ми се да можех да кажа същото и за дрехите си. — Цялата бях мокра и кална. — Трябва да се преоблека, Лис. Ще се видим на вечеря.

— Добре. — Лицето й светеше от гордост и тя едва се сдържаше. Усетих, че пази някаква тайна и се зачудих дали не ми подготвя изненада, когато се видим по-късно. Не исках да се задълбочавам в мислите й, за да не я проваля.

— А ти — рече Юри и дръпна Дийн за ръкава, — ще се поразходиш с нас.

Погледът ми срещна този на Дмитрий. Искаше ми се той да остане, за да поговорим. Цялата треперех от възбуда и исках да празнувам. Бях го направила. Най-после. След целия срам заради приказките за моята нестабилност и предполагаемата ми некадърност, най-сетне бях доказала на какво съм способна. Изпитвах желание да танцувам. Дмитрий трябваше да тръгне с останалите и само лекото кимване на главата му ми подсказа, че му се иска нещата да са различни. Въздъхнах и ги проследих с поглед как се отдалечават, сетне се запътих сама към общежитието.

Когато се озовах в стаята си, установих, че нещата са по-лоши, отколкото си мислех. След като свалих калните и мокри дрехи, установих, че се нуждая от душ и усърдно търкане, преди отново да добия приличен вид. Когато свърших, беше минал почти час. Бях пропуснала по-голямата част от вечерята.

Хукнах към столовата, питайки се защо Лиса не ми бе изпратила настойчиви призиви. Имаше навика да го прави, когато закъснявах. Вероятно бе решила, че заслужавам почивка след триумфа си. Като си спомних за него, устните ми се разтеглиха в широка усмивка, която обаче бързо се стопи, когато се насочих по коридора към столовата.

Голяма група се бе насъбрала около някого и аз веднага надуших нещо нередно. Имайки предвид, че бандата на Джеси предпочита да се бие тайно, реших, че ставащото навярно няма нищо общо с тях. Промъкнах се през множеството и проточих врат, за да надникна над скупчените глави, любопитна да разбера какво бе предизвикало такъв интерес.

Бяха Ейдриън и Кристиан.

И Еди. Но Еди изпълняваше ролята на миротворец. Беше застанал между двамата и се опитваше да ги разтърве. Забравила за всякакви маниери, разбутах грубо с лакти тези, които препречваха пътя ми, и застанах до Еди.

— Какво, по дяволите, става тук? — попитах.

Когато ме видя, по лицето му се изписа облекчение. Той може и да парираше ловко атаките на инструкторите по време на схватка, но настоящата ситуация напълно го бе объркала.

— Нямам представа.

Погледнах към двамата противници. За щастие никой не беше ударил другия — поне засега. Освен това по всичко личеше, че Кристиан е подбудителят.

— Още колко дълго си мислеше, че ще може да ти се размине? — възкликна той. Очите му приличаха на сини пламъци. — Сериозно ли си въобразяваш, че някой ще продължи да вярва на преструвките ти?

Ейдриън изглеждаше невъзмутим, както обикновено, но аз усетих някакво безпокойство зад ленивата му усмивка. Не се чувстваше удобно в тази ситуация и също като Еди нямаше представа как се бе стигнало дотук.

— Честно — отвърна Ейдриън предпазливо, — нямам представа за какво говориш. Може ли да седнем и да го обсъдим разумно?

— Да бе. Ще ти се. Страх те е, че мога да направя това. — Кристиан вдигна ръка и една огнена топка затанцува върху дланта му. На флуоресцентното осветление тя искреше със светлооранжево сияние и с тъмносиня сърцевина. От тълпата се разнесоха ахкания. Аз отдавна бях свикнала с идеята мороите да се бият, използвайки магията — особено що се отнася до Кристиан, — но за повечето това все още беше табу. Кристиан се подсмихна самодоволно. — С какво ще ми отговориш? С растения?

— Ако смяташ да се биеш без причина, би следвало поне да го правиш по старомодния начин и да ме удариш — заяви Ейдриън. Гласът му звучеше безгрижно, но аз усещах, че е напрегнат. Според мен смяташе, че може да се справи по-добре в ръкопашна схватка, отколкото в двубоя дух срещу огън.