Целуната от сянката

Джеси и Ралф бавно отстъпиха.

— Ние се нуждаем от теб — каза Джеси. — Ти си единствената. Помисли за това.

— Добре ли си? — обърна се Еди към Лиса, когато двете момчета си отидоха.

— Да… благодаря. Господи, всичко беше толкова странно. — Отправиха се към стълбите.

— За какво ставаше дума?

— Те са обсебени от някакво тайно общество или нещо подобно. Искат да се присъединя, за да има в него представители на всички кралски фамилии. Нещо като фанатици са на тази тема. — Еди знаеше за духа, но тя се чувстваше неудобно да му признае колко е страхотна с внушението.

Той й отвори вратата.

— Е, може да ти досаждат колкото си искат, но не могат да те принудят да се присъединиш насила към нещо.

— Да, предполагам. — Част от нея все още искаше да разбере дали казаното за Кристиан е истина, или само блъф. — Просто се надявам да не настояват твърде много.

— Не се тревожи — увери я той. Гласът му бе твърд и решителен. — Ще се погрижа да не ти досаждат повече.

Върнах се обратно в тялото си и отворих вратата на стаята си. На половината път нагоре по стълбите се улових, че се усмихвам. Определено не желаех Джеси и Ралф да притесняват Лиса, но ако това ще накара Еди да е по-груб с тях? Да. Нямах нищо против да си получат заслуженото за това, което бяха сторили на останалите.

Глава 22

Навярно терапевтката Диърдри нямаше кой знае какъв личен живот, защото насрочи следващата ни среща за неделя. Аз не бях във възторг от това, защото това не само беше свободният ми ден, но и свободният ден на приятелите ми. Но заповедите са си заповеди и аз, макар и неохотно, се явих на поредния сеанс.

— Не бяхте права — заявих веднага, щом седнах. Все още не бяхме обсъждали въпросите, повдигнати на първата ни среща. Последните два пъти говорихме за майка ми и за това какво мисля за практиката.

— За какво? — попита терапевтката. Беше облечена в рокля на цветя без ръкави, която изглеждаше твърде разголена за ден като днешния. Но пък някак си мистериозно си пасваше със снимките, които висяха по стените на кабинета.

— За онзи мъж. Не го харесвам, защото не мога да го имам. Харесвам го, защото… ами, защото е той. Доказах си го.

— Как си го доказа?

— Дълга история — смънках уклончиво. Не исках да се впускам в подробности за експеримента ми с Ейдриън и внушението. — Просто ми повярвайте.

— А какво ще ми кажеш за другото нещо, за което говорехме? — попита тя. — За чувствата ти към Лиса?

— Тази теория също не е вярна.

— Доказа ли го на себе си?

— Не, но това не е нещо, което мога да тествам по същия начин.

— Тогава как можеш да си сигурна? — не се предаваше терапевтката.

— Защото съм. — Това беше най-добрият отговор, който щеше да получи.

— Напоследък как са нещата с нея?

— В какъв смисъл?

— Прекарвате ли много време заедно? В течение ли си на всичко, което става с нея?

— Разбира се, почти. Не я виждам толкова често. Тя се занимава с обичайните неща. Движи с Кристиан. Взима всеки изпит с отличен. О, и направо е научила наизуст уебсайта на Лихай.

— Лихай?

Обясних на Диърдри за предложението на кралицата.

— Няма да постъпи там преди есента, но Лиса вече преглежда какви предмети се изучават, за да реши в кои класове иска да се запише.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти какво ще правиш, докато тя посещава класовете?

— Ще ходя с нея. Така става обикновено, когато даден морой и пазителят му са почти на една и съща възраст. Вероятно ще запишат и мен в колежа.

— И ще изучаваш същите предмети като нея?

— Да.

— Има ли класове, които ти лично би предпочела да посещаваш?

— Откъде да зная? Тя дори още не е избрала, така че няма откъде да знам дали ми се нравят, или не. Но това няма значение. Трябва да бъда с нея.

— И това не те притеснява?

Започвах да се дразня. Точно за това не исках да говоря.

— Не — отвърнах сковано.

Знаех, че Диърдри иска да продължа, но аз не желаех. За миг не откъсвахме погледи една от друга, сякаш почти се предизвиквахме коя първа ще отвърне своя. Или може би си въобразявах. Тя погледна надолу към мистериозната си тетрадка, която винаги държеше, и прелисти две страници. Забелязах, че ноктите й са идеално оформени и лакирани в червено. Моят лак беше започнал да се бели.

— Предпочиташ ли днес да не говорим за Лиса? — попита накрая.

— Можем да говорим за това, което смятате за полезно.

— А ти какво смяташ за полезно?

По дяволите. Отново започваше с тази игра на въпроси. Запитах се дали някоя от дипломите по стената не й е дадена заради специална квалификация да задава въпроси.

— Мисля, че ще е полезно, ако престанете да говорите с мен, все едно съм морой. Държите се така, сякаш имам избор и имам право да съм разстроена от всичко това или да си избера кои предмети да изучавам. Искам да кажа, нека предположим, че мога да избирам. И какво от това? Какво ще правя с тези предмети? Ще стана адвокат или морски биолог? Няма смисъл да имам свои предпочитания. За мен вече всичко е решено.

— И за теб няма значение. — Би могло да бъде въпрос, но тя го изрече като факт.

Свих рамене.