Целуната от сянката

Лиса харесваше Еди, макар и не по романтичен начин. Просто мислеше, че е добър и мил. Непрекъснато правеше подобни неща — помагаше й, а едновременно с това изпълняваше отлично работата си на пазител. Мотивите му също не бяха от романтично естество. Той просто беше едно от рядко срещаните момчета, които можеха да бъдат и джентълмени и в същото време корави и неумолими. Тя имаше планове за него.

— Някога мислил ли си да поканиш Роуз на среща?

— Какво? — смая се той.

Какво? — помислих си и аз.

— Вие двамата имате толкова общи неща — продължи тя, опитвайки се да звучи непринудено. Но вътрешно беше развълнувана. Смяташе, че това е най-добрата идея на света. За мен това беше един от онези мигове, когато имах желание не да съм в съзнанието й, а до нея, за да й налея малко здрав разум в главата.

— Тя ми е приятелка — засмя се Еди и лицето му доби смутен вид, което го направи още по-хубав. — А и не мисля, че двамата наистина си подхождаме толкова много. Освен това… — Лицето му помръкна. — Никога не бих излизал с гаджето на Мейсън.

Лиса отвори уста, за да изрече това, което аз винаги й бях казвала — че всъщност никога не съм била наистина гадже на Мейсън. Ала вместо това предпочете да остави Еди в заблуда.

— Рано или късно всички трябва да продължат напред.

— Не е минало толкова много време. Само месец. А това не е нещо, което се преживява бързо. — Очите му бяха тъжни, с онова отчуждено изражение, което нарани и Лиса, и мен.

— Съжалявам — промълви тя. — Не исках да прозвучи лекомислено. Това, което си видял — зная, че е било ужасно.

— Знаеш ли кое е странното? Всъщност не си спомням много. И точно това е ужасно. Бях толкова дрогиран, че нямах представа какво става. Мразя това — да нямаш представа, да не си на себе си. Да си толкова безпомощен, че… това е най-лошото нещо на света.

И аз се чувствах по същия начин. Според мен се дължеше на психиката ни на пазители. Макар че двамата с Еди никога не бяхме разговаряли за това. Никога не говорехме много за Споукан.

— Вината не е била твоя — рече Лиса. — Ендорфините на стригоите са силни. Не можеш да се бориш срещу тях.

— Трябваше да се опитам по-упорито — възрази той, докато държеше отворена вратата на общежитието. — Ако бях поне малко повече на себе си… не зная. Мейсън можеше още да е жив.

Сега осъзнах, че и двамата с Еди е трябвало да се подложим на терапия веднага след завръщането ни в Академията. Най-сетне разбирах защо всички ми казваха, че е нелогично да се обвинявам за смъртта на Мейсън и че не бива да го правя. И Еди, и аз се чувствахме отговорни за неща, които бяха извън нашия контрол. Ние се измъчвахме с вина, която не заслужавахме.

— Хей, Лиса. Ела тук.

На сериозния им разговор бе сложен край, когато Джеси и Ралф й махнаха от другия край на фоайето. Защитните ми инстинкти тутакси се събудиха. Както и нейните. Също като мен и тя не ги харесваше.

— За какво е всичко това? — попита Еди предпазливо.

— Не зная — промърмори Лиса и се запъти към тях. — Надявам се да свърши по-бързо.

Джеси я дари с ослепителната си усмивка, която преди намирах за много секси. Сега ми се струваше отвратителна.

— Как си? — попита той.

— Уморена — отвърна тя, — искам да си легна. Какво искате?

Джеси погледна към Еди.

— Ще ни оставиш ли за малко насаме? — Еди погледна Лиса. Тя кимна и той се отдръпна, така че да не може да чува разговора им, но продължи да я наблюдава. — Имаме покана за теб — рече Джеси, когато Еди вече беше на достатъчно разстояние.

— За какво, за купон?

— Нещо такова. Има една група… — Ралф не го биваше много по приказките, затова Джеси отново взе думата.

— Повече от група. Това е само елитът. — Махна наоколо. — Ти, аз, Ралф… не сме като останалите морои. Дори не сме като повечето други кралски потомци. Имаме интереси и ни вълнуват проблеми, които трябва да решим. — Помислих си, че е странно, задето той включваше и Ралф. Благородната кръв на Ралф идваше от страна на майка му, която беше от рода Вода, така че той дори не носеше името на някоя от кралските фамилии, макар че технически във вените му течеше от тяхната кръв.

— Това ми звучи някак си… снобарско — каза Лиса. — Не се обиждайте. Все пак, благодаря за предложението. — Такава си беше Лиса. Винаги учтива, дори и с гадняри като тези двамата.

— Ти не разбираш. Ние не седим безучастно. Ние работим за осъществяването на целите си. Ние… — той се поколеба и заговори по-тихо — работим за това гласовете ни да се чуят тук, да накараме останалите да мислят като нас, при това без значение дали го искат, или не.

Лиса се засмя притеснено.

— Звучи ми като внушение.

— Е и?

Не виждах лицето й, но усещах, че с все сили се опитва да не издаде чувствата си.

— Да не сте полудели? Внушението е забранено. Грешно е.

— Само за някои хора. И очевидно не и за теб, след като си толкова добра в използването му.

Тя се скова.

— Защо мислиш така?