Целуната от сянката

Той започна да се храни, а аз се извърнах настрани. Не биваше да слушам Алис. Тя едва ли можеше да се смята за достоверен източник на информация, нищо, че беше отдавна тук. Все пак… странната й логика имаше смисъл. Ако защитите държаха стригоите настрани, защо не и призраците? Истина е, че стригоите са мъртви, завърнали се, за да бродят по земята, но в думите й имаше смисъл: всички те бяха мъртви. Но и Кристиан имаше право. Магическите пръстени около училището бяха здрави. Искаше се огромна сила, за да се пробият защитите. Не всеки дом, обитаван от морои, разполагаше с тях, но на места като училищата и кралския двор те се изграждаха и поддържаха изключително усърдно.

Кралският двор…

Докато бях там, нямах срещи с призраци, въпреки че пребиваването ми там беше невероятно стресиращо. Ако виденията ми бяха породени от преживяния стрес, не бяха ли престоят ми в двора, както и срещите с Виктор и кралицата достатъчни причини, за да ги предизвикат? Фактът, че не бях видяла нито един, опровергаваше теорията за посттравматичното стресово разстройство. Не видях призраци, докато не кацнахме на летището в Мартинвил.

Където нямаше защитни пръстени.

Едва не сподавих вика си. Кралският двор разполагаше със силни защити. И там не видях призраци. Летището, което беше част от света на хората, нямаше защити. Там бях бомбардирана от духове. На самолета също имах откъслечни видения — а той не беше защитен във въздуха.

Погледнах към Алис и Кристиан. Тъкмо свършваха. Възможно ли беше тя да е права? Дали защитите не допускаха призраци? И ако е така, какво ставаше с училището? Ако защитите бяха наред, аз не би трябвало да виждам нищо — също както в кралския двор. Ако защитите бяха пробити, призраците щяха да ме връхлетят на тълпи, както на летището. Вместо това в Академията нещата бяха някъде по средата. Имах видения само от време на време. В това нямаше смисъл.

Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че ако нещо не е наред със защитите на Академията, тогава не само аз бях в опасност.

Глава 21

Едва дочаках денят да свърши. Бях обещала на Лиса и останалите, че след училище ще прекарам свободното си време с тях. Би трябвало да е забавно, но минутите сякаш се точеха до безкрай. Усещах се толкова неспокойна. Когато наближи вечерният час, се разделих с тях и хукнах към общежитието. Попитах жената на рецепцията дали може да се обади в стаята на Дмитрий — което не бе разрешено за ученици, — защото имах „спешен“ въпрос към него. Тя тъкмо вдигаше телефона, когато Селесте мина покрай нас.

— Той не е там — осведоми ме тя. От едната страна на лицето си имаше голяма синина. Някой новак я беше победил — някой новак, но не и аз. — Мисля, че отиде в параклиса. Ще трябва да почакаш до утре, за да се видиш с него. Не можеш да стигнеш до там и да се върнеш преди началото на вечерния час.

Кимнах послушно и се престорих, че се запътвам към крилото на учениците. Но след като изчезнах от погледа й, отново се насочих навън и хукнах към параклиса. Тя беше права. Нямаше да успея за вечерния час, но Дмитрий щеше да се погрижи да се прибера безпрепятствено.

Когато стигнах, вратите на параклиса бяха отключени. Влязох и видях, че всички свещи са запалени и златната украса блестеше на меката им светлина. Свещеникът сигурно още работеше. Но когато пристъпих в обителта, той не беше там. Но Дмитрий беше.

Седеше на последната пейка. Не беше коленичил, нито се молеше. Просто седеше там. Изглеждаше спокоен и умиротворен. Въпреки че не посещаваше редовно църквата, беше ми казал, че намира покой тук. Имал възможност да помисли за живота си и всичко, което бе направил досега.

Винаги съм смятала, че изглежда добре, но в този миг нещо в него ме накара да застина. Може би се дължеше на обстановката — полираното дърво и многоцветните икони. Може би на начина, по който светлините на свещите се отразяваха върху тъмната му коса. А може би защото изглеждаше толкова незащитен, почти уязвим. Обикновено винаги беше нащрек, толкова напрегнат… но дори и той понякога се нуждаеше от спокойствие, да се отпусне. Стори ми се, че излъчва някакво сияние, също както Лиса. Обичайната му напрегнатост се завърна, когато ме чу да влизам.

— Роуз, всичко наред ли е? — Понечи да стане, но аз му дадох знак да не го прави и се плъзнах на пейката до него. Във въздуха се усещаше лекият мирис на тамян.

— Да… ами, почти. Не съм разстроена, ако това те тревожи. Просто имам един въпрос. Или по-скоро теория.

Предадох му разговора с Алис и до какви заключения бях стигнала. Той ме изслуша търпеливо, със замислено изражение.

— Познавам Алис. Не съм сигурен, че може да й се вярва — рече, когато свърших. Беше подобно на това, което бе казал и за Виктор.

— Зная. И аз си помислих същото. Но голяма част от думите й имат смисъл.

— Не съвсем. Както сама изтъкна, защо виденията ти тук са от време на време? Това не пасва с теорията за защитните пръстени. Би трябвало да се чувстваш така, както на самолета.

— Ами ако защитните пръстени просто са отслабени? — попитах.

Той поклати глава.