Целуната от сянката

— Какво? — Това бе един от редките мигове, когато Ейдриън изглеждаше искрено шокиран.

— Използвай внушението, за да ме накараш да пожелая да те целуна. Само че трябва да ми обещаеш, че няма да ме целунеш наистина.

— Това е много странно, а когато аз кажа, че нещо е странно, значи работата е много сериозна.

— Моля те.

Той въздъхна, после фокусира погледа си право в мен. Беше все едно да потъваш, потъваш в море от зелено. В света не остана нищо друго, освен тези очи.

— Искам да те целуна, Роуз — промълви той тихо. — Искам и ти да пожелаеш да ме целунеш.

Всяка част от тялото му — устните, ръцете, уханието му — внезапно ме обгърна и завладя. Стана ми топло. С всяка фибра от съществото си закопнях той да ме целуне. Нищо друго не исках в живота толкова силно, освен тази целувка. Наклоних лицето си към неговото, а той се наведе. Почти усещах вкуса на устните му.

— Искаш ли? — попита той с глас като кадифе. — Искаш ли да ме целунеш?

— Да — отвърнах. Лицето му се приближи, устните му бяха само на един дъх от моите. Бяхме толкова близо и тогава…

Той спря.

— Свършихме — заяви и отстъпи назад.

Аз мигновено се окопитих. Сладката омая беше изчезнала, както и копнежът, изгарял тялото ми само до преди миг. Но открих нещо. Под въздействие на внушението определено исках той да ме целуне. Въпреки това, дори и под въздействие на внушението, го нямаше онова на електризиращо, всепоглъщащо чувство, както когато бях с Дмитрий — усещането, че сме едно цяло и сме свързани от сили по-огромни от самите нас. С Ейдриън всичко беше някак си механично.

Диърдри грешеше. Ако привличането ми към Дмитрий беше само някаква подсъзнателна реакция, тогава щеше да бъде също толкова повърхностна, както принудителното привличане към Ейдриън. С Дмитрий беше любов — не само някакъв трик, с който съзнанието ми си играеше с мен.

— Хмм — промълвих.

— Хмм?

— Хмм.

Третото „хмм“ не го каза нито един от двама ни. Погледнах към коридора и видях Кристиан да ни наблюдава. Освободих се от Ейдриън тъкмо когато звънецът иззвъня. Врявата от излизащите от класните стаи ученици изпълни коридора.

— Сега мога да се видя Лиса — заяви Ейдриън щастливо.

— Роуз, ще ме придружиш ли до захранващите? — попита Кристиан. Говореше с равен тон, а лицето му бе безизразно.

— Днес не те пазя.

— Да, обаче ми липсва чаровната ти компания.

Казах „довиждане“ на Ейдриън и пресякох столовата с Кристиан.

— Какво става? — попитах го.

— Ти ми кажи — парира той. — Ти си тази, която беше готова да се натиска с Ейдриън.

— Беше експеримент — отвърнах. — Част от терапията ми.

— По дяволите, що за терапия провеждаш?

Приближихме залата на захранващите. Въпреки че той бе излязъл по-рано от час, вече имаше неколцина, наредени на опашка пред нас.

— Какво ти пука? — поинтересувах се. — Би трябвало да си щастлив. Това означава, че той няма нищо с Лиса.

— Той може да сваля и двете ви.

— Сега какъв си — големият ми брат?

— Раздразнен и обезпокоен. Ето какъв съм.

Погледнах зад него и видях да влизат Джеси и Ралф.

— Е, по-добре млъквай, че нашите добри приятели може да те чуят.

Обаче Джеси беше твърде зает, за да чуе каквото и да било, тъй като спореше с една от координаторките на захранващите.

— Нямам време да чакам — казваше й той. — Трябва да съм записан някъде.

Тя посочи към нас и останалите на опашката.

— Тези са преди теб.

Джеси я погледна в очите и се усмихна.

— Този път можете да направите изключение.

— Да, той много бърза — намеси се Ралф с глас, с какъвто никога досега не го бях чувала да говори. Беше равен и не толкова стържеш както обикновено. — Просто напишете името му най-отгоре в списъка.

Координаторката отвори уста, навярно за да им каже да се махат, когато върху лицето й се появи странно, разсеяно изражение. Погледна в списъка си и написа нещо. След няколко секунди отвърна поглед, вдигна рязко глава, а очите й отново гледаха остро и строго. Тя се намръщи.

— Какво става?

— Вие сте ме записали най-отгоре — отвърна Джеси. Посочи към листа. — Виждате ли?

Тя погледна стреснато надолу.

— Защо името ти е начело в списъка? Не дойде ли току-що?

— Ние бяхме по-рано и се записахме. Вие ни казахте, че всичко е наред.

Тя погледна отново надолу, явно озадачена. Не си спомняше да са идвали по-рано — защото не бяха, — но очевидно не можеше да си обясни защо името на Джеси сега е начело на списъка. Миг по-късно сви рамене и навярно реши, че не си заслужава да му отдава твърде много внимание.

— Застани при останалите и ще те извикам.

Щом Джеси и Ралф се приближиха към нас, аз се извърнах към тях.

— Току-що използвахте внушение върху нея — изсъсках. За частица от секундата Джеси се паникьоса, сетне възвърна обичайните си наперени маниери.

— Все едно. Просто я убедих, това е всичко. Да не би да смятате да ме докладвате или нещо такова?

— Няма за какво да докладваме — отвърна Кристиан подигравателно. — Това беше най-скапаното внушение, което някога съм виждал.

— Сякаш пък си виждал внушение — обади се Ралф.

— Виждал съм доста — отвърна Кристиан. — От много по-приятни личности от теб. Разбира се, навярно това е причината да не си толкова добър.