Целуната от сянката

— Въпреки че не разполагам със „страхотен съвет“, искам да ти посоча някои неща, върху които да помислиш до следващата ни среща. — Погледна в тетрадката си и потупа с молив по листа. — Първо, искам да помислиш още веднъж над това, което те попитах за Лиса — какво изпитваш наистина относно факта, че трябва да посветиш живота си на нейния?

— Вече ви го казах.

— Зная. Просто си помисли още малко. Ако отговорът е същият — добре. Освен това, искам да обмислиш още нещо. Дали причината да си толкова привлечена от този младеж, с когото „не можеш да бъдеш“, не е тъкмо тази, че по някакъв начин е недостижим за теб?

— Това е шантаво. Няма никакъв смисъл.

— Така ли? Ти току-що ми заяви, че не можеш да имаш романтична връзка с когото и да било друг. Не мислиш ли, че е възможно желанието ти към някого, когото не можеш да имаш, да е твоят подсъзнателен начин да се справиш с това? Ако за теб е невъзможно да бъдеш с него, тогава никога няма да се изправиш срещу чувство, което е в конфликт с чувствата ти и задълженията ти към Лиса. Никога няма да ти се налага да избираш.

— Това е объркващо — промърморих аз.

— Така е, и затова си тук.

— И какво общо има всичко това с Мейсън?

— Има общо с теб, Роуз. Това е важното.

Излязох от кабинета на терапевтката с усещането, че мозъкът ми се е разтопил. Освен това имах чувството, че съм била на разпит в съда. Ако Диърдри беше в съдебната зала и задаваше въпроси на Виктор, процесът щеше да приключи много по-бързо.

Освен това мислех, че Диърдри върви в напълно погрешна посока. Разбира се, че не изпитвах негодувание към Лиса. А мисълта, че съм се влюбила в Дмитрий, защото не мога да го имам, беше абсурдна. Никога не бях мислила за конфликта между чувствата ми и задълженията ми на пазител, докато той не го спомена. Аз се влюбих в него, защото… ами, защото си беше Дмитрий. Защото беше сладък, силен, забавен, страстен и прекрасен. Защото ме разбираше.

Въпреки това, докато вървях обратно към училището, въпросът й не спираше да се върти в главата ми. Може и да не се бях сетила, че връзката ни би ни разсеяла от задълженията ни на пазители, но със сигурност от самото начало знаех, че разликата във възрастта ни и работата са големи пречки. Дали това наистина е имало значение, за да хлътна по него? Дали някаква част от мен не е знаела, че помежду ни никога не може да има нещо — и така ще си остана завинаги отдадена докрай на Лиса?

Не, отхвърлих твърдо тази мисъл. Това бе нелепо. Диърдри може и да беше добра в задаването на въпроси, но определено задаваше погрешните въпроси.

— Роуз!

Огледах се надясно и видях Ейдриън да прекосява поляната, идвайки към мен, без да обръща внимание на пагубното влияние на кишата върху дизайнерските му чепици.

— Да не би да ми се е счуло или ти току-що ме нарече „Роуз“? — попитах аз. — А не „малък дампир“. Не вярвах, че някога ще се случи.

— Случва се през цялото време — възрази той и закрачи до мен.

Влязохме в сградата. Имаше учебни занятия и коридорите бяха пусти.

— Къде е по-добрата ти половина? — попита той.

— Кристиан?

— Не. Лиса. Ти знаеш къде е тя, нали?

— Да, зная, защото това е последният час и тя е в клас, както всички останали. Ти май забравяш, че за всички нас това е училище.

По лицето му се изписа разочарование.

— Открих още случаи, които исках да обсъдя с нея. Още истории за супер внушението.

— Леле, ти вършиш нещо полезно? Впечатлена съм.

— Точно ти ли ще ми говориш за това! Особено имайки предвид, че цялото ти съществуване тук се заключава в това да раздаваш юмруци и да биеш околните. Вие, дампирите, сте нецивилизовани — но пък и точно заради това ви обичаме.

— Всъщност — отвърнах замислено — напоследък ние не сме единствените, които раздават юмруци и бият околните. — Почти бях забравила за загадката с бойния клуб на кралските потомци. Напоследък ми се бяха струпали толкова много неща, за които да се тревожа. Беше все едно да се опитам да задържа вода в шепите си. Беше като изстрел в тъмното, но трябваше да го попитам. — Думата Мана говори ли ти нещо?

Ейдриън се облегна на стената и извади цигарите си.

— Разбира се.

— Намираш се вътре в училището — предупредих го.

— Какво… о, добре. — С въздишка пъхна обратно пакета в джоба на палтото си. — Половината от вас тук не учат ли румънски? Това означава „ръка“.

— Аз уча английски. — Ръка. В това нямаше никакъв смисъл.

— Откъде този интерес към превода?

— Не зная. Май съм разбрала всичко погрешно. Мислех, че има някаква връзка с това, което става между тези кралски отрочета.

Очите му заблестяха. Явно се бе сетил нещо.

— О, господи. Не и това. Наистина ли и тук правят такива неща?

— Да правят какво?

— Мана. Ръката. Това е едно тъпо тайно общество, което никне из училищата. И в „Олдър“ има такъв клуб. Това са най-вече група аристократи, които се събират и се срещат тайно, за да дрънкат колко са по-велики от всички останали.

— Значи за това става дума — заключих аз. Парчетата от мозайката се наместиха. — Това е малката група на Джеси и Ралф — тази, към която се опитаха да привлекат Кристиан. Значи това е Мана.