Целуната от сянката

Нямаше лесен отговор и не можех отсега да правя заключения. Не и докато не узнаех повече. Кристиан се съгласи да го запази в тайна и двамата се присъединихме към останалите. Вечерният час почти наближаваше. Щяхме да прекараме още половин час заедно, а след това да се разделим, за да си легнем — включително и аз, след като според уговорката за практиката ми на половин ден, през нощта не бях на работа. И без това тогава рискът от нападение на стригой беше минимален, а инструкторите ми предпочитаха да се наспя добре.

Затова, когато настъпи вечерният час, аз се отправих сама към спалните помещения на дампирите. И тогава, малко преди да стигна до сградата, той отново се появи.

Мейсън.

Спрях рязко и се огледах, за да видя дали наоколо има някой, който да е свидетел на това и веднъж завинаги да се изясни дати съм луда, или не. Обвитата му в меко, перлено сияние форма стоеше там, с почти небрежно пъхнати ръце в джобовете на паното му, което някак си правеше цялата сцена още по-зловеща.

— Е — подех, чувствайки се изненадващо спокойна, въпреки огромната тъга, която ме обземаше винаги, когато го видех. — Радвам се отново да те видя сам. Компанията, с която беше на самолета, не ми се понрави особено.

Той се взираше в мен с пусто лице и тъжни очи. Това ме накара да се почувствам още по-зле, вината сплиташе стомаха ми на възли. Не се сдържах и избухнах.

— Какво си ти? — извиках. — Истински ли си? Или полудявам?

За моя изненада той кимна.

— Кое от двете? — изписках. — Да, ти си истински?

Той отново кимна утвърдително.

— Да, полудявам?

Той поклати отрицателно глава.

— Е — рекох, опитвайки се да се измъкна от урагана на бушуващите в мен емоции. — Това си е огромно облекчение, но честно казано, какво друго щеше да кажеш, ако беше халюцинация?

Мейсън само се взираше в мен. Отново се озърнах с надеждата да видя някой да минава.

— Защо си тук? Бесен си ни и търсиш отмъщение?

Той поклати глава и нещо в мен се успокои. До този момент не бях осъзнала колко ме тревожеше това. Вината и болката бяха пуснали толкова дълбоко корени в мен. Да ме обвинява — също както Райън — ми се струваше неизбежно.

— Трудно… трудно ти е да намериш покой ли?

Мейсън кимна и сякаш стана още по-тъжен. Припомних си последните мигове от живота му и преглътнах напиращите сълзи. Вероятно и на мен щеше да ми е трудно да намеря покой, ако бяха отнели живота ми още преди да е започнат.

— Но има и нещо повече, нали? Друга причина, заради която идваш при мен?

Той кимна.

— Каква? — попитах. Напоследък имаше толкова много въпроси, чиито отговори не знаех. — Каква е тя? Какво трябва да направя?

Но явно всеки друг отговор, освен „да“ и „не“ беше отвъд възможностите му. Той отвори уста, сякаш щеше да каже нещо. Имаше вид, сякаш се опитваше с все сили, също както Ейдриън с растението. Но от устните му не излезе нито звук.

— Съжалявам — прошепнах. — Съжалявам, че не разбирам… и… съжалявам за всичко останало.

Мейсън ме дари с още един тъжен поглед и после изчезна.

Глава 20

— Да поговорим за майка ти.

Въздъхнах.

— Какво за нея?

Беше първият ден от терапията ми и при все това не бях особено впечатлена. Вероятно първото, за което трябваше да повдигна въпрос, беше появата на Мейсън миналата нощ. Но не исках училищните власти да имат допълнителна причина да вярват, че откачам — дори да беше истина.

А и честно, не бях сигурна. Анализът на Ейдриън за аурата ми и историята на Анна определено навеждаха на мисълта, че може да се наредя сред редиците на откачалките. Но в същото време не се чувствах луда. Дали лудите осъзнават, че са такива? Ейдриън ми каза, че не. Самият термин „луд“ ми се струва странен. Бях научила достатъчно за психологията, за да зная, че е доста разтегливо понятие. Повечето от формите на душевните заболявания са много специфични и се характеризират с определени симптоми — безпокойство, депресия, честа смяна на настроението, и т.н. Не знаех къде попадам в тази скала, ако въобще попадах в нея.

— Какво мислиш за нея? — продължи психотерапевтката. — За майка ти?

— Че е страхотен пазител и посредствена майка.

Терапевтката, чието име беше Диърдри, записа нещо в тетрадката си. Тя беше руса и слаба, типична представителка на мороите, облечена в тъмносиня кашмирена рокля. Всъщност не изглеждаше много по-възрастна от мен, но дипломите на бюрото й показваха, че има всички научни степени по психология. Кабинетът й се намираше в административната сграда, където се помещаваше и кабинетът на директорката и където се извършваха всякакви видове административни дейности. Аз се надявах да ми предложи да легна на диван, както правят психотерапевтите в телевизионните сериали, но получих само един стол. Поне беше удобен. Стените бяха покрити със снимки на животни и растения, такива неща като разни пеперуди и нарциси. Предполагам, че трябваше да имат успокояващ ефект.

— Искаш ли да обясниш по-подробно защо е „посредствена“ майка? — попита Диърдри.

— По скалата на майките това е повишение. Преди месец щях да кажа „ужасна“. Какво общо има всичко това с Мейсън?

— Искаш ли да говориш за Мейсън?