Целуната от сянката

Лиса отиде при Кристиан. Лицето й грееше от радост. Изглеждаше красива и сияеща и аз видях, че на него му беше много трудно да й се сърди дълго. Твърдото изражение на лицето му се смекчи и съзрях върху него нежността, която единствено тя можеше да пробуди у него.

— Да се връщаме в общежитието — заяви Лиса и сграбчи ръката му.

Всички потеглихме. Еди пазеше Лиса и Кристиан отблизо, а аз — по-отдалеч. Така останах в компанията на Ейдриън, който бе изостанал, за да говори с мен. Той пушеше и на мен за пореден път ми се налагаше да поглъщам отровния облак, който издишаше. Често казано, не разбирах защо никой от отговорниците за реда не го бе наказал за това.

— Знаеш ли, можеш да играеш ролята на нашия още по-далечен пазител и да изостанеш назад с това зловонно нещо — промърморих аз.

— Мм, стига ми толкова. — Той пусна цигарата и я смачка, като не си даде труд да прибере угарката. Мразех този му навик даже още повече от пушенето му.

— За какво си мислиш, малък дампир? — попита той. — Бях велик с онова растение, нали? Разбира се, щеше да е много по-яко, ако например можех да накарам да се възстанови отрязаната ръка на някого. Или да разделя сиамски близнаци. Но и това ще стане с повече практика.

— Ако искаш един съвет — което съм сигурна, че не искаш, — двамата с Лиса трябва да се откажете от часовете по магия. Кристиан все още си мисли, че сваляш гаджето му.

— Какво? — престори се на смаян той. — Нима още не е разбрал, че сърцето ми принадлежи единствено на теб?

— Не е вярно. И, да, той продължава да се тревожи, въпреки това, което му казах.

— Знаеш ли, ако започнем веднага да се натискаме, ще го накараме да се почувства по-добре.

— Ако ме докоснеш — заявих с най-сладкия си тон, — ще ти предоставя възможността да се излекуваш сам. Тогава ще видим дали наистина си толкова велик.

— Ще накарам Лиса да ме излекува — рече той самодоволно. — За нея ще е лесно. Макар че… — Сардоничната му усмивка се стопи. — Нещо странно се случи, докато тя използваше магията.

— Да — кимнах. — Зная. И ти ли го усети?

— Не. Но го видях. — Ейдриън се намръщи. Роуз… спомняш ли си, когато ме пита дали си луда и аз ти казах, че не си?

— Да…

— Мисля, че съм сгрешил. Струва ми се, че наистина си луда.

Едва не се заковах на място.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ами… разбираш ли, работата е там, че когато Лиса работеше с второто растение… аурата й малко потъмня.

— Това съвпада с онова, което почувствах и аз — съгласих се. — Беше сякаш тя… не зная, за миг стана психически нестабилна, както преди. Но това мина бързо.

Той кимна.

— Да, работата е там, че… черното в нейната аура изчезна и се появи в твоята. Аз и преди бях забелязал, че вие двете имате голяма разлика в аурите, но този път видях как се случва. Все едно черното петно прескочи от нейната аура в твоята.

Нещо в думите му ме накара да потреперя.

— Какво означава това?

— Ето защо мисля, че си луда. Лиса повече няма странични ефекти от използването на магията, нали? А ти, ами… напоследък лесно избухваш и виждаш призраци. — Изрече думите небрежно, сякаш да виждаш духове е нещо, което се случва на всеки от време на време. — Мисля, че каквото и зловредно влияние да има използването на магията на духа върху психиката, то се прелива от нея към теб. Така тя остава стабилна, а ти, ами… както казах, виждаш призраци.

Беше все едно да те цапардосат по лицето. Нова теория. Никакво посттравматично разстройство. Никакви реални призраци. Аз „попивам“ лудостта на Лиса. Припомних си как беше тя в най-тежките си моменти — депресирана, саморазрушителна. Спомних си и някогашната ни учителка, госпожа Карп, която също владееше духа — но накрая откачи напълно и стана стригой.

— Не — промълвих сковано. — Това не се случва с мен.

— Ами връзката ви? Вие двете имате връзка. Нейните мисли и чувства проникват в теб… защо не и лудостта? — Ейдриън говореше с типичното си нехайство, с оттенък на любопитство. Не осъзнаваше колко много ме ужасяват думите му.

— Защото това няма никакъв…

И тогава ме осени. Отговорът, който търсехме през цялото време.

Св. Владимир се бе борил през целия си живот със страничните ефекти на духа. Имал е сънища, халюцинации, преживявания, които бе приписвал на „демоните“. Но не е полудял, нито се е опитал да се самоубие. Двете с Лиса бяхме сигурни, че е било така, защото е имат пазителка, „целуната от сянката“ — Анна. И споделянето на тази връзка с нея му е помогнало. Ние предполагахме, че това се е изразявало просто във факта, че имал толкова близък приятел до себе си, някой, който да го подкрепя, да говори с него в моменти на криза, тъй като тогава още не са имали антидепресанти или успокоителни.

Но ако… ако…

Дъхът ми секна. Нямаше да мога да продължа да живея и миг, без да разбера отговора. Кое време беше? Още час или приблизително толкова до вечерния час? Трябваше да разбера. Спрях рязко и едва не се подхлъзнах върху заледената земя.

— Кристиан!

Групата отпред спря и всички погледнаха към мен и Ейдриън.

— Да? — попита Кристиан.