Целуната от сянката

Забелязах, че винаги отговаря на въпросите ми с въпрос.

— Не зная — признах си. — Предполагам, че за това съм тук.

— Какво изпитваш към него? Към смъртта му?

— Тъга. Какво друго бих могла да изпитвам?

— Изпитваш ли гняв?

Припомних си стригоите, злобните им похотливи лица и нехайството, с което убиваха.

— Да, малко.

— Вина?

— Разбира се.

— Защо да се разбира?

— Защото аз съм виновна да отиде там. Аз го разстроих… и той направи това нещо, за да се докаже. Аз му казах къде са стригоите, а не биваше да го правя. Ако той не знаеше за тях, нямаше да направи всичко това и сега щеше да е жив.

— Не смяташ ли, че той сам е отговорен за действията си? Че той е бил този, който е избрал да постъпи така?

— Ами… да. Предполагам, че е така. Аз не съм го накарала да го направи.

— Има ли друга причина да се чувстваш виновна?

Отместих поглед от нея и го вперих в снимката на една калинка.

— Той ме харесваше — романтично. Ние излизахме, но аз не можах да отвърна на чувствата му. Това го нарани.

— Защо не можа да отвърнеш на чувствата му?

— Не зная. — Образът на тялото му, проснато на пода, изплува за миг в съзнанието ми, но побързах да го пропъдя. Нямаше начин да се разплача пред Диърдри. — В това е работата. Трябваше. Той беше мил. Беше забавен. И двамата наистина се разбирахме много добре… но просто не ми се струваше редно. Дори целувките и тези неща… накрая просто не можах да го направя.

— Смяташ ли, че имаш проблем с интимния контакт?

— Какво искате да каж…? О, не! Разбира се, че не.

— Правила ли си секс с някого?

— Не. Да не би да казвате, че е трябвало?

— А ти мислиш ли, че е трябвало?

По дяволите. Мислех, че съм я хванала натясно. Бях уверена, че със сигурност няма да измисли въпрос на последния ми.

— Мейсън не беше правилният човек.

— Има ли някой друг? Някой, който според теб е правилният човек?

Поколебах се. Не ми беше ясно какво общо имаше всичко това с факта, че виждах призраци. Съгласно документите, които подписах, всичко, което се казваше в този кабинет, бе поверително. Тя не можеше да каже на никого, освен ако не съм в опасност или не върша нещо незаконно. Не бях сигурна дали връзката с по-възрастен мъж попада в някои от тези категории.

— Да… но не мога да ви кажа кой е той.

— От колко време го познаваш?

— Почти шест месеца.

— Чувствате ли се близки?

— Да, със сигурност. Но ние не… — Как точно може да се опише това? — Ние не сме истински обвързани. Той не е… не мога да бъда с него. — Можеше да си мисли каквото си иска за това — например, че се интересувам от някой, който си има гадже.

— Той ли с причината, за да не се сближиш с Мейсън?

— Да.

— И заради него ли не се срещаш други момчета?

— Ами… той не ми е забранявал нищо.

— Но тъй като го харесваш, не се интересуваш от други?

— Точно така. Но това няма значение. Аз вероятно изобщо не би трябвало да излизам с когото и да било.

— Защо не?

— Защото нямам време. Аз се обучавам за пазител. И цялото ми внимание трябва да е посветено на Лиса.

— И ти не смяташ, че можеш да изпълняваш задълженията си и да имаш романтична връзка с някого?

Поклатих глава.

— Не. Трябва да съм готова да се откажа от собствения си живот заради нейния. Не мога да си позволя да ме разсейват мислите за някой друг. Ние, пазителите, имаме правило: „Те са на първо място“. Вие, мороите.

— И ти смяташ, че винаги трябва да поставяш нуждите на Лиса пред своите?

— Разбира се. — Намръщих се. — Какво друго бих могла да направя? Аз ще бъда неин пазител.

— Как те кара да желаеш това? Да се откажеш от всичко, което искаш, заради нея?

— Тя е най-добрата ми приятелка. И е последната от рода си.

— Не те попитах това.

— Да, но… — Млъкнах. — Хей, вие не ми зададохте въпрос.

— Мислиш, че аз винаги задавам въпроси?

— Няма значение. Вижте, аз обичам Лиса. И ще съм щастлива да прекарам живота си, защитавайки я. Край на историята. Освен това, да не би вие, една жена морой, да се каните да кажете на мен, момиче дампир, че не трябва да поставям мороите на първо място? Знаете как работи системата.

— Зная — кимна тя. — Но аз не съм тук, за да я анализирам. Аз съм тук, за да ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Изглежда май няма да можете да постигнете едното без другото.

По устните на Диърдри пробягна лека усмивка, сетне погледът й се отклони към часовника.

— За днес времето ни изтече. Следващия път ще продължим.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Мислех си, че ще ми дадете някой страхотен съвет или ще ми кажете какво да правя. Но вие просто ме карахте да говоря.

Тя се засмя тихо.

— Терапията не е за това какво мисля аз, а за това какво мислиш ти.

— Тогава защо ми е нужна?

— Защото ние невинаги знаем какво мислим или чувстваме. Когато някой те напътства, е много по-лесно да си обясниш нещата. Често откриваш, че вече знаеш какво трябва да правиш. Аз мога да ти помогна да си зададеш въпроси и да надникнеш в някои кътчета на съзнанието си, което може би няма да направиш по свое желание.

— Е, няма съмнение, че сте добра в задаването на въпроси — отбелязах сухо.