Целуната от сянката

— Трябва да се отклоня малко. Или по-скоро ние трябва да го направим, след като не мога да отида никъде без теб. Налага се да отидем до параклиса.

Той повдигна изненадано вежди.

— Какво, нима искаш да се изповядаш?

— Не ми задавай въпроси. Моля те. Ще отнеме само няколко минути.

Сянка на загриженост премина по лицето на Лиса.

— Ами, ние всички можем да отидем…

— Не, няма да се бавим. — Не исках тя да идва с нас. Не исках да чуе отговора, който вече бях сигурна, че ще получа. — Вие продължете към общежитието. Ще ви настигнем. Моля те, Кристиан.

Той ме изгледа изучаващо, разколебан между желанието да ми се подиграе и да ми помогне. В крайна сметка не беше пълен гадняр. Последното надделя.

— Добре, но ако се опиташ да ме накараш да се моля с теб, ще си тръгна.

Двамата поехме към параклиса, а аз вървях толкова бързо, че той трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво е всичко това? — попита.

— Няма. Макар че оценявам жеста ти.

— Винаги се радвам да помогна. — Бях сигурна, че е завъртял очи, но се бях концентрирала върху пътеката пред нас.

Стигнахме до параклиса. Както можеше да се очаква, вратата беше затворена. Аз почуках и огледах нетърпеливо, за да видя дали някой прозорец не свети. Май нямаше такъв.

— Знаеш, че преди се промъквах вътре — обади се Кристиан. — Ако искаш да влезеш…

— Не, нужно ми е нещо повече. Трябва да говоря със свещеника. По дяволите, май не е тук.

— Вероятно е в леглото.

— По дяволите — повторих. Почувствах лека вина, задето ругая на прага на църквата. Ако свещеникът се бе оттеглил за среднощния си отдих, значи се намираше в сградата, където живееше персоналът на мороите, и нямаше как да го видя. — Трябва да…

Вратата се отвори и отец Андрю се втренчи в нас. Изглеждаше изненадан, но не и ядосан.

— Роуз? Кристиан? Случило ли се е нещо?

— Искам да ви задам един въпрос — отвърнах. — Няма да ви отнема много време.

Изненадата му нарасна, но той отстъпи настрани, за да влезем. Спряхме в преддверието на параклиса.

— Тъкмо си тръгвах — осведоми ни отец Андрю. — Всичко е затворено.

— Вие ми казахте, че св. Владимир е живял дълго и починал на преклонна възраст. Истина ли е?

— Да — отвърна бавно отецът. — Поне доколкото ми е известно. Всички книги, които съм чел — включително последните — твърдят същото.

— Ами Анна? — настоях аз. Гласът ми прозвуча, сякаш бях на ръба на истерията. Което не беше далеч от истината.

— Какво за нея?

— Какво е станало с нея? Как е умряла тя?

През цялото това време двете с Лиса се бяхме тревожили за последствията за св. Владимир. Никога не бяхме помисляли за Анна.

— Ах, да. — Отец Андрю въздъхна. — Боя се, че нейният край не е бил толкова добър. Тя посветила целия си живот на това да го закриля, макар че има сведения, че когато остаряла, също започнала да става малко нестабилна. И тогава…

— И тогава? — попитах. Кристиан местеше поглед от мен към свещеника, напълно шашнат.

— И тогава, няколко месеца след смъртта на св. Владимир, тя се самоубила.

Стиснах очи за част от секундата, сетне ги отворих. Точно от това се страхувах.

— Съжалявам — рече отец Андрю. — Зная колко присърце вземаш тяхната история. Аз едва напоследък попаднах на тези сведения за нея. Да отнемеш собствения си живот, разбира се, е грях… но, ами като се има предвид колко близки са били, не е трудно да си представим как се е почувствала, след като той си е отишъл.

— И вие казахте, че станала малко луда.

Той кимна и разпери ръце.

— Трудно е да се каже какво си е мислела бедната жена. Вероятно много фактори са повлияли. Защо толкова те вълнува това?

Поклатих глава.

— Дълга история. Благодаря за помощта.

Двамата с Кристиан бяхме изминали половината път до общежитието, когато той най-сетне попита:

— За какво беше всичко това? Спомням си, че двете с Лиса се интересувахте от тази история. Владимир и Анна са били като вас с Лиса, нали?

— Да — отвърнах мрачно. — Виж, не искам да ти създавам неприятности, но те моля да не казваш на Лиса за това. Само й кажи… не зная. Ще й кажа, че внезапно съм се паникьосала, защото съм решила, че според графика ми остава да свърша още общественополезен труд.

— Значи и двамата ще я излъжем, така ли?

— Мразя да го правя, повярвай ми. Но в момента така ще е най-добре за нея.

Защото, ако Лиса узнаеше, че тя може да стане причината да полудея, щеше да го приеме много тежко. Щеше да спре да упражнява магията. Разбира се, аз винаги съм искала точно това… но все пак, усещах огромната радост, която я изпълва, когато използваше магията на духа. Можех ли да й отнема това щастие? Можех ли да пожертвам себе си?