Целуната от сянката

— Невъзможно е. Нужни са месеци, за да се изхабят защитите. Освен това се изграждат нови на всеки две седмици.

— Толкова често? — Не успях да скрия разочарованието си. Знаех, че се проверяват и подновяват, но не смятах, че е толкова начесто. Теорията на Алис почти ми бе предоставила разумно обяснение, такова, което да докаже, че не съм откачила.

— Може би са пробити на места — предположих. — От хора или нещо такова, както видяхме, вече имаше такива случаи.

— Пазителите обхождат цялата територия по няколко пъти на ден. Ако има пробив в границите на кампуса, щяхме да забележим.

Въздъхнах.

Дмитрий постави ръката си върху моята и аз трепнах. Но той не я отмести, както обикновено. Следващите му думи показваха, че е отгатнал мислите ми.

— Ти мислиш, че ако тя е права, това би обяснило всичко.

Кимнах.

— Не искам да съм луда.

— Ти не си луда.

— Но ти не вярваш, че наистина виждам призраци.

Той отмести поглед и впери очи в проблясващите пламъци на свещите край олтара.

— Не зная. Опитвам се да се отърся от предубежденията си. А и да си стресирана не означава да си луда.

— Зная — отвърнах. Усещах колко е топла ръката му. Не би трябвало да мисля за подобни неща в църква. — Но… ами… има и нещо друго…

Разказах му за вероятността Анна да е „прихванала“ лудостта на Владимир. Освен това му споделих и за наблюденията на Ейдриън за аурата ми. Дмитрий извърна поглед към мен. Изражението му бе замислено.

— Казвала ли си на някого за това? На Лиса? На терапевтката?

— Не — изрекох с отпаднал глас, неспособна да срещна погледа му. — Страхувах се какво може да си помислят.

Той стисна ръката ми.

— Трябва да престанеш с това. Не се боиш да се хвърлиш в най-голямата опасност, а се боиш да допуснеш някого до себе си.

— Аз… не зная. — Погледнах го. — Предполагам, че си прав.

— Тогава защо казваш на мен?

Усмихнах се.

— Защото ти ми каза, че би трябвало да вярвам на хората. Аз ти вярвам.

— Не вярваш ли на Лиса?

Усмивката ми се стопи.

— Вярвам й, абсолютно. Но не искам да й казвам неща, които ще я разтревожат. Предполагам, че това също е начин да я защитя, както и да държа стригоите далеч от нея.

— Тя е по-силна, отколкото си мислиш — рече Дмитрий. — И би направила всичко, за да ти помогне.

— И какво от това? Искаш да споделям с нея, не с теб?

— Не. Искам да споделяш и с двама ни. Мисля, че ще е добре за теб. Притеснява ли те това, което се е случило с Анна?

— Не. — Отново извърнах поглед. — Ужасно ме плаши.

Мисля, че признанието ми изненада и двама ни. Определено нямах намерение да го правя. И двамата застинахме за миг, сетне Дмитрий обви ръце около мен и ме притегли към гърдите си. В гърлото ми се надигнаха ридания, когато облегнах лице върху коженото му яке и чух равномерното биене на сърцето му.

— Не искам да е така — промърморих. — Искам да съм като всички останали. Искам да съм… нормална. Искам да кажа, нормална според стандартите на Роуз. Не искам да губя контрол. Не искам да стана като Анна и да се самоубия. Обичам живота. Бих умряла, за да спася приятелите си, но се надявам да не се налага. Надявам се всички да живеем много дълго и щастливо. Както каза Лиса — като едно голямо щастливо семейство. Искам да направя толкова много, но съм толкова уплашена… уплашена, че ще стана като нея… страхувам се, че няма да мога да го предотвратя…

Той ме прегърна по-силно.

— Това няма да се случи — промълви. — Ти си непокорна и импулсивна, но в крайна сметка си една от най-силните личности, които познавам. Дори и да си същата като Анна — а аз не смятам, че си, — вие двете няма да имате еднаква съдба.

Странно. Често бях казвала на Лиса същото за нея и Владимир. На нея винаги й е било трудно да го повярва и сега я разбирах. Да последваш съвет е много по-трудно, отколкото да го дадеш.

— Освен това пропускаш нещо — продължи той, като погали с ръка косата ми. — Ако си в опасност от магията на Лиса, то поне си разбрала защо. Тя може да спре да я използва и това ще сложи край на всичко.

Отдръпнах се леко, за да го погледна. Прокарах припряно ръка през очите си, в случай че някоя сълза се е търкулнала.

— Но как бих могла да я помоля за това? Усещам как я кара да се чувства магията. Не зная дали мога да й отнема тази радост.

Той ме погледна изненадано.

— Дори това да струва собствения ти живот?

— Владимир е направил велики неща, тя също може. Освен това, те са на първо място, нали?

— Невинаги.

Зяпнах го смаяно. Това, че те са на първо място, ми бе внушавано още от дете. Това бе всичко, в което пазителите вярваха. Само тези дампири, които бягаха от отговорностите си, не се съобразяваха с това. Казаното току-що от Дмитрий бе равносилно на предателство.

— Понякога, Роуз, трябва да знаеш кога да сложиш себе си на първо място.

Поклатих глава.

— Не и с Лиса. — Все едно отново разговарях с Диърдри или Амброуз. Защо изведнъж всички подлагаха на съмнение нещо, което през целия си живот съм смятала за абсолютна истина?

— Тя е твоя приятелка. Ще те разбере. — За да подсили думите си, Дмитрий се протегна и подръпна четките, които се подаваха под ръкава ми. Пръстите му докоснаха китката ми.