Целуната от сянката

— Има нещо повече от това — възразих и посочих към кръста. — Ако не друго, това го доказва. Аз съм свързана с нея, трябва да защитавам фамилията Драгомир с цената на всичко.

— Зная, но… — Той не довърши, а и честно, какво би могъл да каже? Стигнахме до древния спор, този, който нямаше решение.

— Трябва да се връщам — рекох рязко. — Вечерният час мина. Устните на Дмитрий се извиха в лека усмивка.

— И имаш нужда от мен да те вкарам в общежитието, за да нямаш неприятности.

— Да, надявах се…

При вратата на олтара се чу шумолене и отец Андрю влезе, което сложи край на разговора ни. Той се готвеше да затваря параклиса. Дмитрий му благодари и след това двамата се запътихме към общежитието на дампирите. По пътя никой от двамата не проговори, но имаше нещо успокоително в мълчанието ни. Странно, но след избухването му пред клиниката имах чувството, че нещо помежду ни се бе усилило и задълбочило, колкото и невъзможно да изглеждаше.

Дмитрий мина заедно с мен покрай жената на рецепцията и аз тъкмо се готвех да поема към моето крило, когато се появи един пазител на име Юри. Дмитрий го извика.

— Разпределен си към охраната, нали? Кога за последен път изграждаха нови защити?

Юри се замисли.

— Преди два дни. Защо?

Дмитрий ме стрелна многозначително.

— Просто питам.

Кимнах на Дмитрий, за да му покажа, че го разбирам, и се отправих към стаята си.

Следващата седмица протече по стандартния режим. Следвах Кристиан три дни в седмицата, имах сеанси с терапевтката и тренирах с Дмитрий. Докато бяхме заедно, виждах загрижеността по лицето му. Той винаги ме питаше как съм, но не ме насилваше да говоря, ако нямах желание. Тренировките бяха най-вече за физическа издръжливост, което ми харесваше, защото не се изискваше много мислене.

Но най-хубавото беше, че през цялото време нито веднъж не видях Мейсън.

Нямаше и други атаки — нито от членовете на Мана, нито от страна на пазителите.

Бяхме в разгара на практиката и всички останали новаци от класа ми имаха редовни схватки. Тестовете ставаха все по-сложни и по-трудни и всички постоянно бяха нащрек. Изглежда, на Еди му се налагаше през ден да защитава Лиса от някой пазител в ролята на стригой — но това никога не се случи, когато аз бях наблизо. След известно време схванах плана им. Те ме щадяха. Бояха се, че няма да мога да се справя.

— По-добре изобщо да ме бяха отрязали от практиката — измърморих недоволно една вечер пред Кристиан. — Аз не правя нищо.

— Да, но ако си вземеш изпита, защо да се тревожиш? Имам предвид, наистина ли всеки ден искаш да се биеш? — Завъртя очи. — Няма значение. Разбира се, че искаш.

— Ти не разбираш. Работата не е в това да търсиш най-лекия начин. Трябва да докажа какво мога — на тях, а и на себе си. Практиката никога не стига. Искам да кажа, че на карта е заложен животът на Лиса. — Както навярно и бъдещето ми с нея. И без това се притеснявах, че може да ме заменят, а това беше преди да си помислят, че съм започнала да се смахвам.

Почти наближаваше вечерният час и аз го придружавах до общежитието му. Кристиан поклати глава.

— Роуз, не зная дали си откачена, или не, но наистина започвам да вярвам, че тук ти си най-добрият пазител — или поне скоро ще бъдеш.

— Да не би сериозно да ми правиш комплимент? — изненадах се.

Той ми обърна гръб и влезе в сградата на общежитието.

— Лека нощ.

Животът ми все още беше истински хаос, но не можах да сдържа усмивката си, когато потеглих обратно към моето общежитие. Ходенето винаги ме изнервяше, след като от известно време живеех в постоянен страх, че ще видя Мейсън. Наоколо имаше и други, които бързаха да се приберат преди вечерния час, а той се появяваше най-вече, когато бях сама — или защото предпочиташе да сме насаме, или защото наистина беше част от въображението ми.

Като споменах Лиса преди малко, се сетих, че днес почти не я бях виждала. Спокойна и уверена, докато продължавах да вървя, оставих съзнанието ми да се слее с нейното.

Тя беше в библиотеката и бързаше да довърши някакви бележки. До нея стоеше Еди и се оглеждаше.

— По-добре побързай — подкачи я той. — Тя прави още една обиколка.

— Почти свърших — отвърна Лиса и надраска още нещо в тетрадката си.

Затвори я тъкмо когато библиотекарката приближи и им каза, че трябва да си тръгват. С въздишка на облекчение Лиса пъхна тетрадката в чантата си и последва Еди навън. Той я взе и преметна дръжката й през рамо.

— Не си длъжен да го правиш — рече тя. — Не си ми лакей.

— Можеш да си я вземеш, след като свършиш с това. — Имаше предвид, че тя се бе омотала в ръкавите на палтото си, а единият се бе обърнал. Беше го наметнала, докато бързаше да излезе от библиотеката. Лиса се засмя на собствената си непохватност и оправи ръкава си.

— Благодаря — кимна тя, когато той й подаде обратно чантата.

— Няма защо.