Читаем Цялата истина полностью

— Един разговор, нищо повече — повтори той и измъкна мобилния си телефон.

— Задръж! — вдигна ръка Шоу. — Плановете ми за ваканция не предвиждат появата на Интерпол на този малък купон!

— Разговорът ще бъде съвсем кратък, за да не бъда проследен.

— Май си прекалил с филмите от сорта на „Мръсният Хари“! — изръмжа Шоу. — Но в нашия бизнес това се смята за нездравословно.

— За какво говориш? — остро попита иранецът.

— Знам, че момчета като вас продължават да живеят в девети век, но ако искате да оцелеете през двайсет и първи, ще трябва да се съобразявате с някои неща. Например с факта, че не е нужно да дрънкате два дни без прекъсване по някой телефон с шайба, за да бъдете засечени. Точно три секунди са достатъчни, защото горе над нас е увиснал комуникационен спътник, който идентифицира електронния ти отпечатък, прави преглед на ретранслаторите и засича мястото на обаждането с точност до три метра. След което тук се появяват ударните отряди. — Голяма част от изреченото дотук беше глупост, но Шоу беше убеден във въздействието й. — Защо си мислите, че Бин Ладен живее в някаква шибана пещера и пише заповедите си на тоалетна хартия?

Иранецът погледна телефона си така, сякаш току-що го беше ухапал. Отчитайки присъствието на кръвожадния тунизиец, ръката на Шоу бавно се плъзна към джоба. Извади собствения си джиесем и го подаде на главатаря.

— Оборудван е с шифровъчна система, която е истинско произведение на изкуството — небрежно подхвърли той. — Освен това и със специално устройство за разсейване на сигнала. На всичкото отгоре кодира с фотонна скорост, недостъпна дори и за най-мощните компютри. Набирай спокойно, приятелю. Минутите са за моя сметка.

Иранецът се подчини, обръщайки се към стената. Явно се страхуваше, че гостът може да го чуе или да разчете думите по движението на устните му.

Шоу насочи вниманието си към тунизиеца.

— Обичаш да спиш с малки момченца, нали? — попита той на език, който беше напълно неразбираем за всички присъстващи, включително и за тунизиеца.

Онзи го зяпна в недоумение. Разбира се, че не можеше да разбере китайския диалект, който се говореше само в един затънтен регион на комунистическата държава. Шоу бе живял там в продължение на година. На два пъти беше на косъм от смъртта и бе успял да се измъкне благодарение на един от местните фермери и раздрънкания му форд. Междувременно си бе направил труда да понаучи местното наречие, макар че нямаше никакво намерение да се завръща там, поне доброволно.

Иранецът приключи разговора и му подаде телефона.

— Всичко е уредено — обяви той.

— Радвам се да го чуя — кимна Шоу и юмрукът му размаза носа на тунизиеца. Със същото движение тежкият куфар литна във въздуха и се заби в слепоочията на двамата араби до него. Те се строполиха на пода, мъртви или съвсем близо до смъртта.

Миг по-късно вратата отлетя от пантите си и в стаичката нахлуха половин дузина мъже с бронежилетки и насочени автомати, които закрещяха като луди, заповядвайки на мъжете да хвърлят оръжието и да вдигнат ръце. Не задължително в този порядък, но при всички случаи заповедта беше достатъчно категорична, а неизпълнението й със сигурност означаваше трето око в челото на нарушителя.

После иранецът предприе неочакван ход: прикрил лицето си с две ръце, той разби стъклото на прозореца и полетя надолу.

Шоу беше първият, който надникна през прозореца. Беше почти сигурен, че той се е размазал на паважа.

— Мамка му! — изруга в следващата секунда той. Инерцията се беше оказала достатъчна и иранецът цопна в реката.

Обърна се и срещна смаяните погледи на двама от въоръжените мъже, изправени на крачка зад него.

— Някой да приготви инжекция против тетанус! — заповяда той. — Вече не помня кога ми я биха за последен път.

После им подхвърли телефона си, грабна ножа на тунизиеца и сподавено изруга. За миг увисна от перваза, прокле се за безумното си решение и скочи. Тялото му полетя във влажния холандски въздух.

<p>7</p>

Ако някъде по света има по-мръсна вода от територията на бившия Съветски съюз или лагуната на Венеция, това несъмнено е водата на река Амстел. Тя беше прочута с всичко друго, но не и с чистота и прозрачност.

Шоу я прониза под много добър ъгъл, но скокът от четирите етажа височина не беше шега работа. Тялото му бе пронизано от остра болка, достигнала и до най-дребните костици и сухожилия. Без да й обръща внимание, той ритна с крака и изскочи на повърхността. Беглецът не се виждаше никъде.

Очевидно иранецът беше бърз плувец за човек, роден в пустинна родина. Но и Шоу беше добър плувец. В момента, в който зърна беглеца, той пресече канала с мощен кроул и почти улови крака на иранеца, който се опитваше да изпълзи на брега. В следващия миг токът на ботуша му влезе в болезнено съприкосновение с брадичката на Шоу и окончателно развали настроението му.

Двамата мъже се изправиха един срещу друг в подножието на моста „Магере“. Фигурите на двете кипящи от гняв човешки същества, готови да се бият до смърт, изглеждаха странно на фона на меката светлина на красивите фенери.

— Ти ме предаде! — изкрещя иранецът.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века