Убийството на художника

На масата имаше брой на вестник „Монреал газет“, посипан с трохи от кроасан. Сред тях надзъртаха няколко заглавия: „Партия Квебек обещава да организира референдум за независимост“, „Полицията залавя наркотрафиканти в селските райони“, „Изчезване на стопаджии в парк Тремблан“.

Клара отмести поглед от мрачните новини. Двамата с Питър отдавна бяха прекратили абонамента си за монреалските вестници. Невежеството наистина беше благодат. Предпочитаха местния „Уилямсбърг каунти нюз“, в който можеха да прочетат за кравата на Уейн, как Гилен посреща внуците си или пък за наддаването за един юрган в старческия дом. Понякога се чудеше дали по този начин бягат от действителността и отговорностите. После осъзнаваше, че пет пари не дава за това. Пък и научаваше всичко, което й бе нужно, точно тук - в бистрото на Оливие, скътано в сърцето на Трите бора.

- Пак си се отнесла нейде из облаците - прозвуча познатият и така любим глас. Пред нея стоеше Джейн - усмихната и с порозовяло от есенния студ лице. Беше останала без дъх, тъй като пресече почти тичешком селския площад. - Извинявай, че закъснях - прошепна в ухото на Клара, докато двете се прегръщаха. Едната бе дребна, пухкава и задъхана, другата -трийсет години по-млада, стройна и все още превъзбудена от кофеина. - Трепериш от притеснение - отбеляза Джейн, след като на свой ред поръча чаша cafe au lait и се настани на масата. - Не знаех, че си толкова загрижена за мен.

- Дърта вещице! - изсмя се Клара.

- Тая сутрин определено бях такава. Чу ли какво стана?

- Не, какво се е случило? - приведе се Клара над масата, нетърпелива да чуе новината.

Двамата с Питър бяха прекарали известно време в Монреал в покупки на платна и бои за

работа. И двамата бяха художници. За разлика от нея Питър имаше успех. До този момент Клара още не бе получила признание и - както тайно подозираха повечето й приятели -имаше голяма вероятност това да си остане така, ако продължаваше да упорства с непонятните си творби. Клара трябваше да признае, че серията й от картини с утроби на воини оставаха до голяма степен неразбрани от купувачите на произведения на изкуството; занаятчийските й изделия с буйни коси и несъразмерни крака обаче се радваха на известен успех. Продала бе една от куклите. Останалите - приблизително петдесет на брой - мируваха в мазето на къщата им, заприличало на снимачно студио на „Дисни“.

- Не! - прошепна искрено удивена Клара след няколко минути. Прекарала бе двайсет и пет години от живота си в Трите бора, без изобщо да чуе за престъпление. Хората тук заключваха вратите си само когато се събираше реколтата, и то за да не изсипват съседите кошници с тиквички в двора им. Разбира се, според онова заглавие във вестника имаше още една култура, която се радваше на не по-малка популярност от тиквичките - марихуаната. Онези, които нямаха общо с нея обаче, обикновено се правеха, че не я забелязват.

Други престъпления тук нямаше. Липсваха кражби с взлом, прояви на вандализъм или нападения. В Трите бора нямаше дори полицейски участък. От време на време Робер Лемио от близката Surete правеше по някой кръг около бистрото, колкото да се покаже, което беше

съвсем излишно.

До тази сутрин.

- Да не е някакъв майтап? - Клара още не можеше да възприеме това, което й бе описала Джейн.

- Не. Не беше майтап - отвърна другата жена. - Едно от момчетата се изсмя. Сега като се замисля, звукът ми се стори познат. Не беше весел смях. - Джейн впи ясните си сини очи в лицето на Клара. В тях се четеше неподправено изумление. - Напомни ми за нещо, което съм чувала като учителка. Слава богу, не много често. За звука, който момчетата издават, когато причиняват болка на някого и изпитват наслада. - Потрепери при спомена и се загърна плътно в жилетката си. - Много гаден звук. Радвам се, че поне ти не беше там в този момент.

Изрече тези думи точно когато по-младата жена протегна ръце над кръглата маса и улови дребната й студена ръка. С цялото си сърце Клара желаеше да бе преживяла това вместо Джейн.

- Но нали каза, че били само някакви си хлапета?

- Носеха скиорски маски, така че ми беше трудно да ги позная, но мисля, че успях.

- Кои бяха?

- Филип Крофт, Гюс Хенеси и Клод Лапиер. - Преди да изрече шепнешком имената, Джейн се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги подслушва.

Клара познаваше и тримата. Не бяха точно деца за пример, но и не бяха способни на такива неща.

- Сигурна ли си?

- Не - призна Джейн.

- По-добре не казвай на никого.

- Късно е вече.

- Какво искаш да кажеш?

- Изрекох имената им тази сутрин, по време на случката.

- Сигурно си ги казала шепнешком? - Клара усети, че й премалява. „Дано да си, дано да си...“ - заповтаря безмълвно.

- Изкрещях ги. - След миг Джейн побърза да се оправдае, видяла ужасеното изражение на приятелката си. - Исках да ги спра. И успях. Спряха.