Убийството на художника

Хвърли бърз поглед към Питър над ръба на чашата си. На бузата му бе залепнало късче шоколадов кейк. Клара инстинктивно избърса лицето си и без да иска размаза орехова плънка по косата си. Дори със зацапано от шоколад лице мъжът й привличаше погледите на околните. Той бе въплъщение на класическата мъжка красота. Висок и широкоплещест като дървосекач, а не крехък като художник, какъвто всъщност беше. Вълнистата му коса бе посивяла, налагаше му се да носи очила през цялото време, а по добре избръснатото му лице вече личаха бръчки. Едва петдесетгодишен, той приличаше на бизнесмен, излязъл да търси приключение сред природата. Клара често го гледаше как спи сутрин и в тези мигове изпитваше непреодолимо желание да се пъхне под кожата му, да се обвие около сърцето му и да го пази.

По косата на Клара често полепваха парчета храна. От друга страна, Питър винаги беше безупречен. Дори когато навън валеше проливен дъжд, той се прибираше по-чист, отколкото на излизане. Понякога обаче, при изключителни обстоятелства като настоящите, и на него се случваше да се изцапа. Клара съзнаваше, че трябва да му каже. Но не го направи.

- Знаете ли, мисля, че картината е страхотна - заяви Питър и дори Ирене вдигна поглед към него.

Грънчарката изсумтя и стрелна многозначително Анри, но той просто я игнорира. Питър потърси Клара с очи и задържа вниманието й за момент. Влезеше ли в някоя стая, винаги я обхождаше с поглед, докато открие жена си. Чак след това се отпускаше. Околните виждаха висок изискан мъж с вечно разчорлената си съпруга и се чудеха каква може да е причината да са заедно. Някои хора, основно майка му, дори гледаха на това като на природна несъвместимост. Но Клара бе неговата опора, тя бе в основата на здравето и щастието му, въплъщение на всичко добро в живота му. Когато я гледаше, Питър не виждаше разчорлената й щръкнала във всички посоки коса, развлечената рокля и очилата с рамки от магазин „Всичко за един долар“. Не. Виждаше своя пристан, където се чувстваше в безопасност. Разбира се, в този момент забеляза и полепналото по косата й сладко - нещо така присъщо за нея. Питър

инстинктивно приглади коса и махна късчето кейк от бузата си.

- Какво виждаш? - попита го Елис.

- Да ти кажа честно, не знам. Но съм убеден, че трябва да я приемем. - Този кратък отговор някак си придаде още повече тежест на мнението му.

- Има риск - отбеляза Елис.

- Съгласна съм - заяви Клара. - Но кое е най-лошото, което може да се случи? Посетителите на изложбата да решат, че сме допуснали грешка? Те винаги го правят.

Елис кимна с разбиране.

- Аз ще ви кажа какъв е рискът - намеси се Ирене, без да добавя „идиоти такива“, но за всички бе ясно, че си го мислеше. - Ние сме група хора с общи интереси и едва свързваме двата края. Авторитетът е най-ценният ни капитал. Почнем ли да приемаме картини не на базата на тяхната художествена стойност, а според близостта ни с художника, сме изгубени. Точно в това се състои рискът. Оттам нататък никой няма да ни взема на сериозно. Никой художник няма да иска да излага картините си при нас, защото ще сме станали за смях. Няма да имаме и посетители, понеже никой от тях няма да иска да гледа боклуци като... - Тук тя не успя да намери подходящи думи и просто посочи платното на Джейн.

В този момент Клара получи прозрение. Само за миг - като нещо, проблеснало от дълбините на съзнанието й. За някакъв нищожно кратък отрязък от време „Един ден от събора“ оживя. Безразборните наглед късчета се сляха в едно и след това моментът отмина. Клара усети, че отново е затаила дъх, но в същото време проумя, че гледа шедьовър на изкуството. И тя като Питър не можеше да го обясни рационално, но го осъзна в момента, когато хаотичният свят от картината се подреди. Разбра, че „Един ден от събора“ е една изключителна творба.

- Мисля, че платното е повече от прекрасно, според мен е изумително дори - промълви.

- О, я стига. Не виждате ли, че го казва само за да подкрепи съпруга си?

- Ирене, вече чухме мнението ти. Продължавай, Клара - насърчи я Елис.

Анри се приведе напред и столът му изскърца.

Клара се изправи и бавно приближи картината на триножника. Докоснала бе такива дълбоки струни на мъка и загуба в душата й, че едва се сдържаше да не избухне в плач. „Как е възможно?“ - запита се. Образите бяха толкова детински, толкова прости. Почти глупави с танцуващите гъски и усмихнати хора. Но имаше още някакъв елемент, който не можеше да улови. Нещо, което й се изплъзваше.

- Толкова съжалявам. Знам, че ще ви прозвучи смущаващо, но наистина не мога да го обясня - усмихна се и усети как бузите й поруменяват.

- Защо просто не оставим „Един ден от събора“ настрани за момент и не продължим с о станалите картини? Накрая пак ще се върнем към нея.