Убийството на художника

Гледката на тичащите и препъващи се нагоре по улица „Мулен“ момчета още бе пред очите на Джейн. Хлапакът с яркозелената маска се обърна да я изгледа. Ръцете му още бяха омазани с хлъзгавия патешки тор. Същия, който бе струпан пред къщите за цветните насаждения и още не бе разпръснат. Прииска й се да бе видяла изражението на момчето. Беше ли ядосано? Уплашено? Развеселено?

- Значи имаш право. За имената им, имам предвид.

- Вероятно. И за миг не ми е хрумвало, че ще доживея ден, в който това да се случи тук.

- Затова ли закъсня?

- Да. Всъщност, не.

- По-неясна от това можеш ли да бъдеш?

- Може би. Ти си в журито за следващата изложба на „Артс Уилямсбърг“, нали?

- Да. Имаме сбирка днес следобед. И Питър ще участва. Защо? - Клара затаи дъх. Възможно ли бе това да е причината? След толкова много коткане, нежно насърчаване и понякога недотам деликатно настояване от нейна страна щеше ли Джейн най-накрая да го направи?

- Готова съм. - И приятелката й въздъхна. Въздишката бе толкова голяма, че издуха в миниатюрен ураган трохите от кроасан, посипали първата страница на вестника в скута й. -Закъснях, защото трябваше да взема решение - поясни бавно Джейн, а ръцете й видимо затрепериха. - Имам картина, с която искам да участвам в изложбата.

След тези думи тя заплака.

Открай време творбите на Джейн бяха публична тайна в Трите бора. Нерядко се случваше някой местен да се натъкне на нея и опънатия й триножник в горите или на някоя поляна. Тя обаче всеки път караше хората да се закълнат, че няма да я приближават и да поглеждат платното й - сякаш ставаха свидетели на нещо почти неприлично, за което не бива никога да продумат. Клара бе видяла Джейн вбесена за първи и последен път, когато Габри се промъкнал зад гърба й, докато рисувала. До този момент той приемал на шега предупрежденията й към околните да сдържат любопитството си, когато тя рисува.

Оказало се обаче, че е сбъркал. Тя била абсолютно сериозна в предупреждението си.

Двамата възстановиха нормалните си взаимоотношения едва месеци след този инцидент -бяха се почувствали предадени един от друг. Вродената им доброта и взаимната им привързаност бяха успели да излекуват травмата. При все това този случай им бе като обеца на ухото.

Никой нямаше право да надзърта в платното на Джейн.

Но явно тази забрана вече не бе в сила. Сега възрастната жена бе така разтърсена, че седна и заплака. Клара изпита истински ужас. Тя се огледа крадешком, надяваше се никой да не ги гледа, а в същото време отчаяно й се щеше някой да ги наблюдава и да знае как да постъпи. После си зададе простия въпрос, до който често прибягваше: „Как би постъпила Джейн?“ Отговорът беше ясен. Джейн би я оставила да се наплаче. Ако се наложеше, би й позволила да строши някоя и друга чиния дори. Освен това Джейн не би избягала. След отминаването на бурята тя щеше да бъде тук. Накрая щеше да прегърне Клара, да я утеши и да й каже, че не е сама. Че никога няма да я изостави. Затова сега Клара само седеше, наблюдаваше и чакаше. Разбра каква агония е безсилието да направиш каквото и да било. Плачът бавно стихна.

Клара се изправи неестествено спокойна. Взе Джейн в обятията си и усети как ставите й изпукаха. После изрече малка благодарствена молитва към боговете на милосърдието. Милосърдието да плачеш и милосърдието да наблюдаваш.

- Джейн, ако знаех, че излагането на картините ще ти причини подобна болка, никога не бих те карала да ги показваш. Толкова съжалявам.

- О, не, скъпа. - Двете бяха седнали отново и Джейн се пресегна през масата, за да поеме ръцете на Клара. - Ти не разбираш. Това не са сълзи от болка. Не. Просто неочаквано се зарадвах. - Джейн се втренчи някъде в далечината и кимна, сякаш водеше поверителен разговор. - Най-накрая.

- Как си нарекла картината?

- „Един ден от събора“. Показва заключителното шествие на селския събор.

И така в петъка преди Деня на благодарността поставиха картината на един триножник в художествената галерия „Уилямсбърг“. Обвита бе в пергаментова хартия и завързана с лента като детски подарък, за да не се повреди от лошите атмосферни условия. Питър Мороу хвана възела и полека - бавно и методично - дръпна краищата му, докато се развърза. После омота старата лента около дланта си, сякаш навиваше канап. На Клара й идеше да го убие. Щеше й се да изпищи, да скочи от стола и да изблъска мъжа си встрани. За да захвърли жалката лента на земята, а защо не и Питър след нея, и да разкъса опаковъчната хартия, която криеше платното. Лицето й застина в очакване.

Питър грижливо разгъваше един след друг ъглите на хартията и приглаждаше гънките с дланта си. Клара едва сега осъзна, че един правоъгълник може да има толкова много ъгли. Усещаше как ръбът на стола буквално се врязва в бедрата й. Останалите членове на сформираното жури изглеждаха отегчени. Ураганът в душата на Клара обаче компенсираше това многократно.