Ubiyte Raym

Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други - само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към прис­тигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, прос­нат по гръб под операционния прожектор, той предпочита­ше обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.

Анестезиоложката се приближи и заби игла в ръката му. Беше индийка, работеше много чевръсто.

— Сега ще поспите - каза тя с лек акцент.

— С удоволствие.

— Когато ви сложа упойката, ще ви помоля да започне­те да броите назад от сто. Ще заспите, без дори да усетите.

— Какъв е рекордът?

— При броенето ли? Един човек, много по-едър от вас, стигна до седемдесет и девет.

— Аз ще се постарая да издържа до седемдесет и пет.

— Ако успеете, ще ви запишат в „Рекордите на Гинес“.

Тя изпразни спринцовката в системата му и загледа няка­къв монитор.

— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем... - започна Райм.

Другата сестра, онази, която знаеше името му, се наведе и прошепна:

— Здрасти.

Гласът ѝ звучеше странно. Той я погледна.

— Аз съм Лидия Джонсън - продължи тя. - Джим Бел и Хенри Давет ми поръчаха да ви кажа „Сбогом“ от тях.

— Не! - промълви той.

— Спокойно. Всичко е наред - каза анестезиоложката, без да сваля очи от монитора.

Лидия доближи уста до ухото му и прошепна:

— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?

— Не! Спрете!

— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погри­жи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимава­ме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличане­то на Мери Бет. За примамка... Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.

„О, да, в този град има няколко оси...“

— Спрете! - понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.

— Петнайсет секунди минаха - каза анестезиоложката. - Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.

Лидия го докосна по челото:

— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.

— Чакайте - опита се да извика Райм. - Чакайте!

— Уха - изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. - Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.

— Не мисля така - прошепна Лидия и бавно се изправи.

Пред очите на Райм всичко бавно посивя.

46.

„Това наистина е едно от най-красивите места на света... - помисли си Амелия Сакс. - За гробище.“

Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига от­към Ейвъри.

Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.

Около отворения гроб, в който гробарят спускаше една урна, стояха още посетители. До Сакс бяха Люси Кър и Га­рет Ханлън. От другата страна стояха Мейсън Жермен и Том, с бастун и както винаги, с безупречно изгладени панталони и риза. Носеше и червена карирана вратовръзка, която въпре­ки цвета си изглеждаше подходяща за тържествения момент.

Фред Делрей, с неизменния си черен костюм, също сто­еше наблизо, замислен, сякаш си повтаряше наум пасажи от някоя от философските книги, които обичаше да чете. Щеше да прилича на проповедник, ако носеше бяла риза, а не светлозелена на жълти точки.

Свещеник не присъстваше, въпреки че щатът се слави с набожността на жителите си. Гробищният служител вдигна поглед и попита дали някой от присъстващите иска да каже няколко думи. Тъй като никой друг не пожела, Гарет бръкна в джоба на раздърпания си панталон и извади намачкана кни­га - „Миниатюрният свят“. Зачете с несигурен глас:

— „Някои отричат съществуването на божествена сила, но това цинично схващане търпи сериозна критика, ако се вгледаме в света на насекомите. Те са надарени с толкова много удивителни особености: крила, толкова ефирни, че из­глеждат изтъкани от невидима материя; сетива за определя­не скоростта на вятъра, които позволяват на мухите да раз­берат кога е опасно за летене; толкова съвършен строеж, че инженерите ги взимат за прототипи на съвременните робо­ти; и най-важното, насекомите притежават удивителната спо­собност да оцеляват въпреки старанието на човека да ги уни­щожи, въпреки хищниците и замърсяването на околната сре­да. В моменти на отчаяние трябва да се вгледаме в упоритос­тта и постоянството на тези чудни създания и така да наме­рим утеха и да възродим собствената си вяра.“

Гарет вдигна очи, затвори книгата и запука нервно с кокалчета. Погледна Сакс: