Ubiyte Raym

Мери Бет знаеше, че и в най-невероятните легенди има частица истина. Тя предположи, че изгубените заселници ве­роятно са се опасявали от нападения от страна на местните племена и са оставили надписа „Кроатоан“ само за заблуда. Вместо на юг са избягали на запад и са се заселили на брега на Лъкатушещата река - Пакенок, близо до Танърс Корнър, в местността, известна сега под името Блакуотър Ландинг. Изчезналите заселници започнали да укрепват все повече и повече поселението си и в крайна сметка индианците, упла­шени от мощта им, ги нападнали и избили. Вирджиния Деър (както си фантазираше Мери Бет) се сражавала за живота си заедно с останалите.

Не разполагаше обаче с никакви доказателства. Прекара много дни в скитане из Блакуотър Ландинг, ориентирайки се по стари карти, като се опитваше да отгатне къде са акости­рали заселниците и къде е било селището им. Най-сетне, ми­налата седмица, докато обикаляше по брега на Пако, тя нап­рави своето откритие, което според нея щеше да докаже съ­ществуването на Изчезналата колония.

Спомни си ужаса на майка си, когато ѝ съобщи, че смята да направи някои археологически разкопки в Блакуотър Лан­динг.

— Само не там - проплака жално пълната жена, сякаш собственият ѝ живот бе в непосредствена опасност. - Точно там Насекомото убива жертвите си.

— Мамо, говориш като онези задници в училище, които го тормозят.

— Помолих те да не използваш тази дума!

— Стига, мамо, говориш като пастор.

— Дори името е страшно: Блакуотър - Черна вода.

Мери Бет ѝ обясни, че в Северна Каролина има десетки местности, които носят името Блакуотър. Всяка река, която извира от тресавищата, се нарича „черна вода“ заради гни­лите растителни останки, които влачи. Река Пакенок се под­хранва от Грейт Дизмал Суомп и околните мочурища.

Тази информация обаче ни най-малко не успокои майка ѝ.

— Моля те, не ходи, скъпа - продължи да настоява тя. - Ако нещо стане с теб, оставам сам-самичка на света. Какво ще правя тогава? Нима ще ми причиниш такова нещо?

Мери Бет обаче не се вслуша в молбите ѝ. Завладяна от изследователска страст, взе четките, бурканите и пликчета­та си за образци и една лопата и се зае с археологическото си проучване. Това стана предния ден сутринта.

И какво се случи? Майка ѝ се оказа права. Гарет Ханлън, Насекомото, я отвлече. Оказа се много по-опасен, отколко­то бе смятала.

Сега седеше в горещата, противна барака, сама, измъчва­на от жажда, и си мислеше за майка си. Както неведнъж бе казвала Сю Макконъл, Мери Бет беше единственото ценно нещо в живота ѝ. Съпругът ѝ бе починал от рак. Бедната же­на нямаше нито приятели, нито близки роднини. След смъртта на баща си Мери Бет се беше превърнала в родител за собс­твената си майка, която киснеше по цял ден пред телевизо­ра, без да спира да яде.

Бащата на Мери Бет я беше научил на едно нещо: да пра­ви винаги онова, което ѝ е предопределено, и никога да не се опитва да променя живота на хората. Момичето не напусна училище, както я беше молила майка ѝ. Намери си работа близо до дома. Успяваше да съчетае грижата за майка си със собствените си духовни нужди - да завърши университет и да работи в областта на антропологията. Щеше да се радва, ако се устрои близо до родното си място, но дори да се наложи да участва в разкопки в пустинята на Аризона, в Аляска или в Ню Йорк, нямаше да се откаже. Обичаше майка си, но иска­ше да уреди и собствения си живот.

Само че сега, вместо да събира нови исторически доказа­телства в Блакуотър Ландинг, вместо да пише дипломната си работа или да кандидатства за работа, тя се оказа затворе­на в любовното гнездо на някакъв смахнат юноша.

Обхвана я отчаяние.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя се сдържа и не заплака.

„Хайде... Овладей се. Недей да посрамваш баща си, който до последния си миг се бореше с болестта. Не бъди като май­ка си.“

„Бъди като Вирджиния Деър, която сплоти загубените за­селници. Бъди Бялата сърна, кралицата на животните.“

И тогава, докато си мислеше за картината на царственото животно, която бе видяла в една от книгите, Мисионера из­лезе от гората с въдица и кутия за рибарски принадлежности в ръце.

Значи съществуваше!

Мери Бет грабна един от бурканите на Гарет, в който има­ше някакъв подобен на динозавър бръмбар, и го запрати с все сила в прозореца. Бурканът разби стъклото и се пръсна в решетките отвън.

— Помощ! - закрещя Мери Бет. - Помощ!

Въпреки че викаше с всички сили, гласът ѝ излизаше дрез­гав и слаб от пресъхналото ѝ гърло.

Мъжът спря и се огледа.

— Моля ви! Помогнете!

Той погледна зад себе си, после към гората.

Тя си пое дълбоко въздух и понечи отново да завика, но гърлото ѝ се сви от болка. Задави се и изплю кръв.

Мисионера продължи пътя си към гората. След миг из­чезна.

Мери Бет се отпусна на прашния диван и заплака от отча­яние и болка. Изведнъж някакво движение привлече погледа ѝ. Нещо мърдаше при прозореца. Бръмбарът от буркана, ми­ниатюрният трицератопс, най-сетне се бе опомнил от стреса след разбиването на стъкления му затвор. Тромаво полази през счупеното стъкло, мина през решетките и излезе на сво­бода.

17.