Ubiyte Raym

„Ейми, трябва да разбереш едно: понякога действаш, без да мислиш; понякога постигаш това, което искаш; понякога не. А понякога, слава богу - не много често, трябва да се опра­вяш сама. Очи в очи с опасността. Всяка коза за свой крак. Няма кой да ти помогне. Не се изправяш само срещу престъп­ниците. Понякога трябва да се опълчиш срещу шефа си. Сре­щу неговия шеф. Срещу приятелите си. Ако искаш да станеш ченге, трябва да си готова да се справяш сама. Няма начин.“

„Ще се справя, татко.“

„Добре, скъпа. Хайде да покараме.“

Сакс никога не се беше чувствала толкова сама, както сега, седнала в тази лодка с това объркано момче.

„Всяка коза за свой крак... Очи в очи...“

— Гледай - извика Гарет и посочи някакво насекомо. - Това ми е любимото. Гърбоплавач. Лети под водата. - Очите му блестяха. - Наистина! Не е ли страхотно? Да летиш под водата. Обичам водата. Приятно е да плуваш. - Той се нам­ръщи и се зачеса: - Този проклет отровен бръшлян... Все ме намира. Страшно сърби.

Заобикаляха малки и по-големи острови, коренища, дър­вета, наполовина потопени под водата, но винаги възстано­вяваха курса си на запад, към залязващото слънце.

Сакс се сети за нещо, за което си бе помислила и преди, в килията на момчето, преди да го измъкне. Лодката с прови­зиите беше доказателство, че Гарет е предвиждал, че ще се измъкне от затвора. Дали ролята ѝ в това бягство не бе част от предварителен план?

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мис­лиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?“

„Без предубеждения. Без да изключваме нито една въз­можност.“

Взря се в него. Със светнали от радост очи той гледаше ту в една, ту в друга посока. Не приличаше на избягал затвор­ник, а на ентусиазирано хлапе на разходка сред природата, любопитно да види какво ще се открие пред очите му при следващия завой на реката.

— Добра е, Линкълн - отбеляза Бен. Имаше предвид но­мера с телефона, който им бе изиграла Сакс.

„Да, добра е - помисли си криминологът. - Толкова доб­ра, колкото и аз.“

Но пред себе си призна, че в този случай бе проявила по-голяма находчивост от него.

Умираше от яд, че не е предвидил действията ѝ. Това не беше игра, не беше упражнение. Животът ѝ бе в опасност! Оставаше му съвсем малко време, преди Гарет да реши, че тя не му е нужна вече и е време да се отърве от нея. Не може­ше да си позволи да му се изплъзнат отново.

На вратата се показа полицай с хартиена торбичка в ръ­ка. Това бяха дрехите на Гарет от ареста.

— Добре! - каза Райм. - Том, Бен... Пишете: „Място, свър­зано с престъпника - воденицата“. Бен, пиши по-бързо!

— Ама ние вече имаме такава графа - възрази зоологът.

— Тези улики са лъжливи. Гарет ги е подхвърлил, за да ни заблуди. Също както стритият варовик в обувката, която уж изгубил, докато отвличал Лидия. Ако има истински улики, те са в дрехите. Те ще ни подскажат къде е Мери Бет.

— Ако имаме късмет - добави Бел.

„Не - помисли Райм, - ако сме добри.“

Обърна се към Бен:

— Отрежи парче от дънките, близо до подгъва. Пусни про­бата на хроматографа.

Бел излезе. Нареди на Стив Фар да поиска извънредни честоти за радиостанциите, без да обяснява на щатската по­лиция какво става.

Криминологът и Бен се съсредоточиха върху резултата от хроматографския анализ.

— Какво откри? - попита Райм.

— По панталоните има петна от кафява боя. Тъмнокафя­ва. Изглеждат пресни.

— Кафява, значи. Какъв цвят беше къщата на приемните родители на Гарет?

— Не знам.

— Не съм и предполагал, че знаеш цвета на всички къщи в Танърс Корнър. Исках да ти намекна да им се обадиш!

Бен намери телефонния им номер и се обади. Поговори известно време, после затвори.

— Ама че неуслужлив тип... Приемния баща на Гарет имам предвид. Както и да е, къщата е бяла, нямат нищо в тъмно­кафяво.

— Значи вероятно боята е от сградата, в която държи мо­мичето.

— Има ли някъде база данни за сравнение на различните видове боя? - попита едрият младеж.

— Добра идея! Имам в Ню Йорк, но тя няма да ни свър­ши работа. Базата данни на ФБР пък е само за автомобил­ни бои. Да продължаваме. Какво има в джобовете? Сложи си...

Бен вече нахлузваше гумените ръкавици и без да му на­помнят.

— Това ли имаше предвид? - усмихна се.

— Да - промърмори Райм.

— Мрази да предвиждат репликите му - вметна Том.

— Значи да продължавам в същия дух! - каза Бен. - А, тук има нещо.

Райм присви очи. Младежът извади няколко малки бели парченца от джоба на Гарет.

— Какво е това?

Бен ги помириса.

— Сирене и хляб.

— Още храна ли? Като бисквитите и...

Бен се разсмя.

Райм се намръщи:

— Какво ти е толкова смешно?

— Храна е, да, но не за Гарет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли xoдил за риба?

— Не, никога. Като ми се прияде риба, отивам в магазина. Какво общо имат сандвичите със сирене с риболова?

— Това не са сандвичи, а примамки - обясни Бен. - Ми­ризмата привлича рибата. Хлябът и сиренето се смесват, след това се оставят малко да вкиснат. Дънните риби ги обожа­ват. Сомовете например. Колкото повече смърдят, толкова по-добре.

Райм вдигна вежди:

— А, най-после нещо полезно. Какво друго има?