Ударът на кобрата

— Губернаторе, ние сме тук, за да научим всичко за тази планета — отговори Кристофър, без да гледа към Телек или Пири. — Съгласен съм, че е опасно, но Алмо е прав като казва, че втори път бололините вероятно няма да дойдат толкова близо до нас.

— А и той е кобра — добави Намиди.

— Кобра! — почти изсъска Телек. — И щом е кобра, е неуязвим и дори змиите не смеят да го хапят? — Тя отново обърна глава към дисплея, на който се виждаше града.

За момент настъпи тишина.

— Вече сме приготвили пакетите за оцеляване — тихо се обади Пири. — Един е достатъчен за цяла седмица. Аз мога да взема два. В тях има и лазерна комуникационна апаратура. С нея ще мога да поддържам връзка от горите, без да бъда засечен от квазаманците. Виждал съм и как се работи с портативен биологичен анализатор. Мога да инсталирам един за вас и, ако е необходимо, дори сам да го използвам. А мога да взема и две малки хладилни чанти и да ви донеса цяла тарбина да я изследвате по-късно.

Телек поклати глава, без да сваля очи от екрана.

— Ти си ръководител на групата кобри. Прави каквото искаш.

Макар и без много ентусиазъм, това все пак беше подкрепа. А бололините бяха само на няколко минути от тях.

— Майкъл, Дорджей! Вземете два пакета за оцеляване и лазерен комуникатор и ми ги донесете при товарния люк! Веднага! — нареди той по интеркома.

Двете кобри потвърдиха командата, а Пири изскочи от салона и на бегом се отправи към каютата, за да се преоблече в по-подходящи дрехи. В товарния трюм имаше опакован полеви анализатор. На излизане можеше да го вземе пътьом. Самият изходен люк бе насочен в посока, обратна на града, така че щеше да се измъкне в сянката на кораба, без да го забележат. Сега му оставаше само да се надява, че бололините наистина тичат по линиите на магнитното поле и че пътеките са толкова прашни, колкото изглеждат.

Три минути по-късно Пири беше в товарния трюм. Минута след това, натоварен като хамалин, подпирайки се на корпуса на „Капка роса“, той се придвижваше към носа. Шумът от бололините вече се чуваше без усилватели. Пири погледна под носа на „Капка роса“ и видя, че те наистина бяха на предвидения път, който щеше да отведе фланга на стадото на петдесет метра встрани от кораба. Зад първите няколко редици прахът вече бе започнал да закрива града. Той пое дълбоко дъх, хвърли поглед към края на гората и се приготви да тича.

Предният край на стадото мина покрай него. Пири пропусна следващите няколко редици, после стана и побягна наведен, за да се прикрива. При всяка стъпка апаратите го удряха по гърба и по бедрата. Тичаше по една извита пътека, която го отведе само на метър от сумтящото стадо.

Веднага му стана ясно, че на най-близките бололини неговото присъствие е абсолютно безразлично. Един или два промениха посоката на бягане и насочиха към него рога, но дори без програмираните рефлекси, той беше много по-маневрен от тези тежки животни и ги избягна без затруднения. По-неприятни и неочаквани бяха двуметровите, прилични на камшици опашки, които никой не бе забелязал. Ако не беше раницата върху гърба му, сигурно щеше да има червени ивици и дори скъсани мускули. Сега обаче трябваше само да възстанови нарушеното си равновесие, което извърши нанокомпютърът.

Това стана секунди преди да стигне до гората и когато стадото влезе под първите няколко дървета, Пири се раздели с тяхната компания, продължи встрани и спря чак когато зад него остана да се вижда само зелено петно.

Той постоя няколко секунди неподвижен и бавно се завъртя, за да могат звуковите и оптическите усилватели да изследват колкото е възможно по-голяма част от околността. Постепенно шумът от бололините се изгуби в далечината, за да бъде заместен от цвъртене, тракане и свирене на птици, насекоми и Бог знае какви още същества. По дърветата и под храстите се движеха малки животни, а веднъж му се стори, че чу да пълзи и нещо по-голямо.

Може би това не беше най-добрата идея, която някога бе имал.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред и да свърши каквото беше обещал на Телек. Той подпря багажа си на едно дърво, включи усилвателите на пълна мощност и се залови за работа.

11.

— Ако някога е имало планета, предназначена за колонизиране — каза със задоволство капитан Шефърд, — това е тази.

Джони огледа сиво-кафявия ландшафт и се съгласи. Беше ясно, че независимо от механизма, лишил всичко в този регион на Космоса от нуклеинова киселина, Кубха е пострадала повече от останалите планети. Тук не съществуваше нищо, освен най-примитивни форми на живот: едноклетъчни растения и животни и може би само няколко стотици видове по-сложни организми. Практически планетата представляваше бяла книга, готова да приеме всяка екологична система, изградена от бъдещата колония.

Всяка екологична система, която може да издържи на топлината.

Един млад биолог, притиснал внимателно до гърдите си сандък с епруветки с проби, се дотътри до малкия хълм, на който стояха Джони и Шефърд.