Ударът на кобрата

Коремът му изкъркори и му напомни, че от обяда в Хърисийм, преди почти цял век, не беше ял. Помисли по-внимателно и опасността от отравяне му се видя малко мелодраматична.

Стомахът му отново изкъркори. Да предположим, че просто откажеше да яде? Ако храната наистина беше безопасна, вероятно нищо нямаше да се случи, само щеше да си остане гладен. Но ако в нея имаше отрова, щяха да дойдат и да му я впръскат с някакъв спрей.

Той отиде до таблата, вдигна я и внимателно помириса купата и чашата. По време на обиколката с контактната група няколко пъти беше ял квазаманско задушено и бе пил квазамански сок. Тук и двете храни миришеха така, както ги бе запомнил. Цял безкраен момент се бори с изкушението. Но ако наистина съществуваше вероятност да бъде освободен, тогава и най-малкият риск беше чиста глупост.

— Благодаря — каза той на скрития микрофон и остави таблата на пода до отвора, — но не съм гладен.

Риндстат затаи дъх. Ако гласът на квазаманеца прозвучеше гневно или разочаровано…

— Както желаете — рече другият. Процепът отново се отвори и Риндстат видя как една ръка прибра таблата.

Лъскава ръка.

Ръка в хирургическа ръкавица.

Над отвора се спусна капак, Риндстат се върна при стола си и почувства студ да обхваща цялото му тяло. Със сигурност от отрова, но не в храната. Върху таблата. Смесена с контактен абсорбционен катализатор и пулверизирана върху таблата.

И сега тя беше върху ръцете му и в кръвта му. Значи наистина щяха да го освободят — ако отравянето бе предназначено за разпита, нямаше да има нужда от толкова сложна хитрост — и в същото време да го убият. Мелодраматично или не, варварско или не, квазаманците бяха решили да си отмъстят.

Имаше ли изобщо някакъв шанс да се измъкне жив? Може би, но само ако квазаманците бяха подбрали такава доза, че „Капка роса“ да се отдалечи достатъчно, преди да се разбере за тяхното коварство. Колко време изискваше това? Един час? Два часа? Дванадесет часа?

Нямаше начин да разбере. Но фактът, че знаеше за отровата, щеше да даде на Телек и на корабната апаратура за медицински анализ максимално време за идентифициране и противодействие на използваната срещу него отрова.

„Хайде — мислено се обърна към «Капка роса». — Измъкни ме оттук.“ Той се отпусна на стола и съзнателно забави дишането си. Според теорията, колкото по-бавен беше метаболизмът, толкова по-бавно щеше да се абсорбира отровата в тялото му.

Риндстат се облегна и зачака.

Далечният вой на гравитационните двигатели, твърде слаб, въпреки слуховите усилватели, събуди Джъстин. За момент той остана да лежи във високата трева и си припомни печалните събития. После внимателно повдигна глава.

От движението неволно изохка. Беше забравил за раните, но гледката на северното небе му припомни всички подробности. Червеникавият мъглив овал се разнасяше на фона на блестящите звезди на квазаманската нощ.

През мъглата се виждаха очертанията на „Капка роса“.

Цяла минута гледа мъглата, стиснал зъби, за да не заплаче. Заминаваха. Без него. Също и без Серенков и Риндстат? Навярно. Нямаше начин да разбере със сигурност, но Телек беше разчитала на него да ги освободи и неуспехът му вероятно означаваше, че са ги изоставили.

Изоставени!

Инстинктивно, сякаш се опитваше да се изолира от емоционалния шок, умът му започна да търси изход. Можеше да се скрие в гората и да се храни с диви зверове с надеждата да оцелее до пристигането на военната експедиция, която несъмнено щеше да последва. Или да намери някое село, в което да размени своите умения на кобра срещу укриване от централните власти. Или…

Или просто да остане тук в тревата, докато умре. В края на краищата, всичко водеше до този неизбежен край.

Едва при тази мисъл осъзна, че „Капка роса“ се движи много бавно.

„Прекалено бавно. Корабът е повреден“, беше първото, което му мина през ума. Но ако гравитационните двигатели бяха повредени, Ф’ахл щеше да включи главния двигател. Не, ставаше нещо друго. И изведнъж разбра.

Нарочно летяха ниско и бавно. Търсеха го.

Джъстин мигом се обърна по гръб, насочи поглед към града и вдигна левия си крак, без да се интересува дали някой следи за неговия сигнал. След няколко минути „Капка роса“ щеше да е тук. След отчаянието в ума му нахлу надеждата за спасение, а в тялото му — адреналин. Нека сега квазаманците дойдеха да го хванат, нека целият град тръгнеше по следите му.

Той се прицели към „Капка роса“ и стреля три пъти с бронебойния лазер.

От тридесет километра сензорите на корпуса едва ли щяха да регистрират топлината от тези изстрели, но наблюдателите на кораба не можеха да ги изпуснат. Ако имаше такива.

Очевидно имаше. Отстрани на червения овал на „Капка роса“ светлините за кацане светнаха два пъти. Знак, че го бяха видели! Без да откъсва очи от града за евентуални изненади, Джъстин приклекна и се приготви да скочи.

След няколко минути „Капка роса“ кацна… необяснимо защо на цял километър на север. Мина му мисълта отново да сигнализира, но после реши, че е по-безопасно да отиде при кораба и затича приведен.