Уикендът на Остърман

— Мислиш ли, че Бърни се е уплашил? И е проговорил?

Окото на Тримейн трепна.

— Трябва да е луд, ако го е направил. Ще го разпънат от двете страни на Атлантическия океан… Не, не е това.

— Тогава какво е?

— Човекът, написал бележката, е някой, с който съм работил в миналото или на когото съм отказал. Може би е от сегашните случаи. Навярно от папките, които в момента са на бюрото ми. Танър е надушил нещо и вдига шум. А те се надяват да го спра. Ако не го направя, с мен е свършено. Преди да е станало каквото и да било… Преди Цюрих да е започнал да работи за нас.

— Не могат да те докоснат! — каза жената на Тримейн с яростна предизвикателност, която прозвуча неестествено.

— Стига, скъпа. Хайде да не се заблуждаваме взаимно. Във висшите кръгове аз съм специалист по анализ на обединените фирми. На борсата блъфирам с курса на акциите. По думите на съдията Ханд31 — фондовата борса в момента е обезумяла от фалшиви, фиктивни сделки.

— Неприятности ли имаш?

— Всъщност не — винаги бих могъл да кажа, че са ми дали погрешна информация. В съда ме харесват.

— Уважават те! Работиш по-усърдно от който и да било човек, когото познавам. По дяволите! Та ти си най-добрият адвокат, който се е раждал!

— Бих искал да мисля така.

— Ти наистина си!

Ричард Тримейн стоеше до големия еркерен прозорец и гледаше тревната площ зад къщата си, която струваше седемдесет и четири хиляди долара.

— Не е ли странно? Навярно си права. Аз съм най-добрият в система, която ненавиждам… В система, която Танър би разкъсал на парчета в някоя от програмите си, ако знаеше какво я движи. Ето с какво е свързана кратката бележка.

— Мисля, че грешиш. Според мен това е някой, когото си победил. А сега иска да си оправи сметките с теб. Някой, който се опитва да те уплаши.

— Значи тогава е успял. Нещата, които Блакстън ми казва, не са нови за мен. Това, което съм аз, и това, което правя, ме превръща в естествен враг на Танър. Или поне така би си помислил… Само ако знаеше истината! — Той я погледна и пресилено се усмихна: — А в Цюрих знаят истината.

Вторник, 9:30 часа сутринта калифорнийско време

Остърман се скиташе безцелно из двора на студиото, опитвайки се да прогони от съзнанието си телефонния разговор, който беше провел преди зазоряване. Разговорът го преследваше.

Нито той, нито Лийла успяха да заспят отново. Дълго се опитваха да стеснят кръга от възможности и когато изчерпаха всички варианти, започнаха да изследват по-важния въпрос — „защо“.

Защо се бяха обадили на него? Какво стоеше зад телефонния разговор? Дали Танър се беше захванал с поредното си разкритие?

Ако беше така, неговите разкрития нямаха нищо общо с него. Нямаха нищо общо с Бърни Остърман.

Танър никога не говореше с подробности за работата си. Само с най-общи факти. Когато станеше въпрос за това, какво смята за несправедливост, той беше на особено мнение. И тъй като двамата мъже често не се разбираха по отношение на понятието „честна игра в бизнеса“, избягваха подробностите.

Бърни възприемаше Танър като кръстоносец, който никога не е вървял пеш. Никога не му се беше случвало баща му да се прибере вкъщи и да заяви, че от следващия ден е без работа, или майка му да стои до полунощ и да върши чудеса с износената дрешка на детето, което трябваше сутринта да отиде на училище. Танър можеше да си позволи да се възмущава и беше свършил добра работа. Имаше обаче неща, които той никога нямаше да разбере. Ето защо Бърни никога не беше говорил с него за Цюрих.

— Ей, Бърни! Чакай! — Ед Пъмфрит, пълничък, неуверен режисьор на средна възраст, го настигна на тротоара.

— Здрасти, Еди. Как върви работата?

— Отлично! Опитах се да се свържа с теб в кабинета ти. Момичето каза, че си излязъл.

— Нямаше какво да правя там.

— Обещаха ми, сигурно и на теб са обещали. Ще бъде хубаво да работим заедно.

— О?… Не, нищо не са ми обещали. Върху какво ще работим?

— Какво е това? Шеги? — Пъмфрит леко се бранеше. Сякаш знаеше, че Остърман го възприема като посредствен човек.

— Никакви шеги. Аз приключвам тук тази седмица. За какво говориш? Кой ти обеща?

— Новият шеф на отдел „Серийни филми“ ми се обади по телефона тази сутрин. Аз ще се захвана с половината от епизодите на поредицата „Изтребителя“. Каза, че ще правиш четири последователни серии. Идеята ми харесва.

— Каква идея?

— Сценарият. Трима мъже, които работят върху голяма тайна сделка в Швейцария. Веднага ме грабна.

Остърман спря и погледна Пъмфрит.

— Кой ти каза?

— За какво?

— Няма никакви четири серии. Никакви сценарии. Никаква сделка. А сега ми обясни за какво става дума.

— Ти се шегуваш. Бих ли се занасял с влиятелни хора като теб и Лийла? Бях страшно доволен. Шефът на отдел „Серийни филми“ ми се обади и ми каза да те помоля за сценария!

— Кой ти се обади?

— Как беше… Новият шеф на отдел „Серийни филми“, който дойде от Ню Йорк.

— Кой?

— Спомена ми името си… Танър. Така беше. Танър. Джим Танър, Джон Танър…

— Джон Танър не работи тук! Кой те накара да ми кажеш това? — Той хвана Пъмфрит за ръката. — Теб питам, кучи сине!

— Пусни ме! Ти си луд!