Уикендът на Остърман

Сложи металната кутийка пред себе си и започна да прехвърля с пръсти картончетата. Навярно някое име щеше да събуди спомен, щеше да извика в съзнанието му забравен факт, свързан със случилото се.

Личният му телефон иззвъня. На тази линия му се обаждаше само Бети — никой друг не знаеше номера. Джоу обичаше жена си, но тя притежаваше невероятната способност да го дразни с дребни неща, когато той не искаше да бъде прекъсван.

— Да, скъпа?

Тишина.

— Какво има, миличка? Имам много работа.

Жена му пак не отговори.

Изведнъж Кардоне се уплаши. Никой друг освен Бети нямаше този номер!

— Бети? Отговори ми!

Гласът, който чу, беше бавен, дебел и ясен.

— Джон Танър летя до Вашингтон вчера. Мистър Да Винчи е много обезпокоен. Вероятно приятелят ви от Калифорния ви е предал. Свързали са се с Танър.

Джоу Кардоне чу изщракването на прекъснатата телефонна връзка.

Господи! О, Господи! О, Боже! Били са семейство Остърман. Те са го предали! Но защо? Това е абсурдно! Каква връзка би могло да има между Цюрих и нещо, макар и малко свързано с мафията? Те бяха на светлинни години едно от друго! А бяха ли всъщност? Или едните използваха другите?

Кардоне се опита да се успокои, но беше невъзможно. Осъзна, че смачква металната кутийка. Какво можеше да направи? С кого можеше да говори? Със самия Танър? О, Господи, не, разбира се! Със семейство Остърман? С Бърни Остърман? За Бога, не! Не сега. С Тримейн. С Дик Тримейн.

Вторник, 10:00 часа сутринта

Прекалено разстроен, за да седи в експреса от Садъл Вали, Тримейн реши да отиде в Ню Йорк с колата си.

Докато се носеше по шосе 5 към моста „Джордж Вашингтон“, той забеляза в огледалото за обратно виждане светлосин кадилак. Когато даде вляво, за да изпревари другите коли, кадилакът направи същото. Свърна вдясно, промушвайки се през бавния поток от коли, и кадилакът го последва — непрекъснато беше с няколко автомобила зад него.

На моста Тримейн се приближи до будката, за да плати таксата, и забеляза, че кадилакът се изравни с него на съседното платно, по което колите се движеха по-бързо. Опита се да види кой кара колата.

Беше жена. Тя извърна лице. Тримейн успя да види само задната част на главата й. Независимо от това му се стори смътно позната.

Кадилакът префуча покрай него, преди да беше в състояние да разсъждава по-нататък. Движението попречи на опитите му да последва колата. Беше сигурен, че кадилакът го следи, както и че шофьорът не иска да бъде разпознат. Защо? Коя беше тя?

Беше ли тази жена Блакстън?

Разбра, че е неспособен да свърши каквато и да било работа в кабинета си. Отмени предварително уговорените срещи и още веднъж прегледа папките на обединените фирми, които неотдавна успешно беше прекарал през съда. Една папка особено много го интересуваше. „КамеронУлънс“. Три фабрики в малък град в Масачусетс, от поколения собственост на семейство Камерон. Нападнати отвътре от най-големия син. Беше принуден с подкуп да продаде своя дял от компанията на верига от магазини за облекло от Ню Йорк, която имаше претенции към марката „Камерон“.

Те получиха марката и затвориха фабриките, а градът се разори. Тримейн беше представял веригата от магазини в бостънския съд. Семейство Камерон имаше дъщеря. Неомъжена жена, неотдавна преминала трийсетте. Своенравна, агресивна.

Шофьорът на кадилака беше жена. Почти на същата възраст.

И все пак, за да избере една, трябваше да отхвърли толкова много други възможности. Основателите на обединени фирми знаеха на кого да се обадят, когато ставаше въпрос за правни проблеми. Тримейн! Той беше експертът. Четирийсет и четири годишен магьосник, владеещ отлично новия правен апарат, помитащ остарели юридически понятия в разрастващата се икономика на конгломератите.

Дъщерята от семейство Камерон ли беше в светлосиния кадилак?

Откъде можеше да знае? Имаше толкова много други. Семейство Камерон. Семейство Смит от Атланта. Семейство Бойнтьн от Чикаго. Семейство Фъргюсън от Рочестър. Корпорациите преследваха старите семейства, богатите семейства. Старите богати семейства не се лишаваха от нищо, те бяха мишени. Кой от тях можеше да бъде Блакстън?

Тримейн стана от стола и се разходи безцелно из стаята. Повече не можеше да понася затвореното пространство. Трябваше да излезе.

Чудеше се какво щеше да каже Танър, ако му се беше обадил и му беше предложил да обядват. Как щеше да реагира? Щеше ли непринудено да приеме? Щеше ли да му откаже? Щеше ли да се измъкне? Би ли било възможно, ако Танър приемеше поканата, да научи нещо, свързано с предупреждението на Блакстън?

Тримейн вдигна слушалката и набра номера. Клепачите му потрепваха почти болезнено.

Танър беше зает с някакво събрание. Тримейн почувства облекчение; беше глупаво, че го потърси. Не остави никакво съобщение и бързо излезе от кабинета си.

На Пето Авеню такси спря точно пред него, като му препречи пътя на ъгловата пресечка.

— Ей, сър! — Шофьорът показа главата си през прозореца.

Тримейн и още няколко пешеходци се учудиха кого вика. Всички се спогледаха.

— Вие, сър! Името ви е Тримейн, нали?

— Аз? Да…

— Имам да ви предам нещо.