Уикендът на Остърман

— Логично е. — Блакстън отвори вратата на мерцедеса. — Продължавайте по същия начин.

— За Бога, не можете просто така да си тръгнете. Виждам се с Танър всеки ден. В клуба. Във влака. Какво, по дяволите, трябва да мисля, какво трябва да говоря?

— Имате предвид какво трябва да търсите? Ако бях на ваше място, щях да се държа така, сякаш никога не сме се виждали… Той може би ще прави намеци, ако казвате истината, може би ще проучва. Ще разберете.

Тримейн се изправи, като правеше усилия да остане спокоен.

— Заради всички нас може би е по-добре да ми кажете кого представяте. Би било хубаво, наистина.

— О, не, съветнико! — Краткотраен смях придружи отговора на Блакстън. — Вижте, забелязахме, че през последните няколко години сте придобили доста обезпокоителен навик. Нищо сериозно, поне засега, но трябва да се има предвид.

— Какъв навик?

— Периодично пиете прекалено много.

— Това е смешно!

— Казах, че не е сериозно. Справяте се отлично с работата си. И все пак в подобни моменти не можете нормално да се контролирате. Не, би било грешка да ви обременявам, особено в сегашното ви тревожно състояние.

— Не си отивайте, моля ви!…

— Ще поддържаме връзка. Може би ще сте научили нещо с наша помощ. Във всеки случай, винаги ще наблюдаваме… работата ви по обединяването на фирмите с голям интерес.

Тримейн трепна.

— А семейство Остърман? Трябва да ми обясните.

— Имате мозък в правната си глава и няма да кажете нищо на семейство Остърман! Нито пък ще им намекнете нещо! Ако Остърман работи с Танър, ще разберете. Ако не работи, не му обяснявайте нищо за себе си. — Блакстън седна на седалката на шофьора в мерцедеса и запали двигателя. Малко преди да потегли, извика: — Пазете главата си, мистър Тримейн. Ще държим връзка.

Тримейн се опита да подреди мислите си; чувстваше как клепачът му трепка. Слава Богу, че не се беше свързал с Танър! Без да е подготвен, той можеше да каже нещо, нещо опасно.

Нима Остьрман е бил такъв голям глупак или страхливец, за да издрънка истината за Цюрих на Джон Танър? Без да се консултира с тях?

Ако случаят беше такъв, Цюрих трябваше да бъде уведомен. Цюрих трябваше да се погрижи за Остьрман. Те щяха да го разпънат на кръст!

Трябваше да намери Кардоне. Нужно беше да решат какво да правят. Той изтича до един уличен телефон.

Бети му каза, че Джоу е отишъл на работа. Секретарката на Кардоне го уведоми, че Джоу е все още в отпуск.

Джоу играеше игри. Трепкането над лявото око на Тримейн почти го заслепяваше.

Вторник, 7:00 часа сутринта

Неспособен да спи, Танър влезе в кабинета си. Погледът му беше привлечен от сивите стъкла на трите телевизора. Изглеждаха мъртви, празни. Запали цигара и седна на дивана. Мислеше си за инструкциите на Фасет: да запази самообладание, да забрави и да не споделя нищо с Али. Фасет беше повторил последната заповед няколко пъти.

Единствената реална опасност би възникнала, ако Али кажеше нещо, което не трябва, на някого, на когото не трябва. Това беше опасно. Опасно за Али. Танър никога не беше крил нищо от жена си. Съмняваше се, че ще може да го направи и сега. Фактът, че винаги бяха откровени помежду си, представляваше най-силната връзка на здравия им брак. Дори и когато спореха, никога не използваха като оръжие неизречени обвинения. В детството си Алис Маккол беше преживяла достатъчно.

През следващите шест дни обаче „Омега“ щеше във всички случаи да промени живота им. Той трябваше да приеме, защото Фасет беше казал, че ще е най-добре за Али.

Слънцето вече се беше издигнало. Денят започваше и семейство Кардоне, Тримейн и Остьрман скоро щяха да бъдат атакувани. Танър се чудеше какво ще направят, как ще реагират. Надяваше се трите двойки да се свържат с полицията и да докажат, че Фасет не е прав. И всички щяха да си възвърнат здравия разум.

Възможно беше обаче лудостта едва сега да започва. Какъвто и да беше случаят, Танър нямаше да отиде на работа. Ако Фасет беше прав, той трябваше да остане вкъщи с Али и децата. Фасет нямаше никаква власт над това решение.

Трябваше някак си да накара Али да повярва, че е болен от грип. Щеше да поддържа връзка със службата по телефона, но нямаше да остави семейството си.

Непрекъснато му се обаждаха: въпроси от службата. Али и децата се оплакваха, че постоянното звънене на телефона е достатъчно, за да ги накара да полудеят. Ето защо и тримата се оттеглиха към басейна. С изключение на няколко облака към пладне денят беше горещ — идеален за плуване. Бялата патрулна кола няколко пъти мина покрай къщата. В неделя Танър се беше разтревожил от нея. Сега й беше благодарен. Фасет спазваше обещанието си.

Телефонът иззвъня отново.

— Да, Чарли. — Не си направи труда да каже „ало“.

— Мистър Танър?

— О, извинете. Да, Джон Танър е на телефона.

— Обажда се Фасет…

— Една минута! — Танър погледна през прозореца на кабинета си, за да се увери, че Алис и децата все още са при басейна. Те бяха там.

— Какво има, Фасет? Хората ви започнаха ли да действат?

— Можете ли да говорите?

— Да… Открихте ли нещо? Обадил ли се е някой от тях на полицията?