Уикендът на Остърман

Колата зави от булевард Уилшир по Бевърли Драйв. Остьрман знаеше, че превишава определената за Лос Анджелес пределна скорост. Сега обаче това изглеждаше абсолютно маловажно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за предупреждението, което току-що беше получил. Трябваше да се прибере вкъщи при Лийла. Налагаше се вече да поговорят сериозно и да решат какво да правят.

Защо бяха избрали точно тях? Кой ги предупреждаваше? И за какво?

Навярно Лийла беше права. Танър беше техен приятел, най-добрият, който някога са имали. Той обаче държеше на резервираността в отношенията с приятелите. Според него съществуваха области, до които човек никога не трябваше да се докосва. Винаги имаше известно разстояние, тънка стъклена стена, която се изправяше между Танър и всяко друго човешко същество. С изключение, разбира се, на Али. И сега Танър притежаваше информация, която по някакъв начин ги засягаше. Означаваше нещо за него и Лийла. И Цюрих беше свързан с нея. Но, по какъв начин, за Бога?

Остърман стигна до подножието на хълма Мълхоланд и бързо се изкачи на върха покрай огромните къщи, смесица от различни стилове, обитавани от онези, които сега или в миналото бяха на върха на холивудския спектър. Някои от къщите бяха занемарени, разрушаващи се останки от отминала екстравагантност. Пределната скорост в отсечката при Мълхоланд беше трийсет мили. Спидометьрът на Остърман показваше петдесет и едно. Натисна педала на газта. Беше решил какво да направи. Щеше да вземе Лийла и да тръгне към Малибу. Двамата щяха да намерят телефонна будка на магистралата и да се обадят на Тримейн и Кардоне.

Бързо приближаващият се вой на полицейската сирена, ставаше все по-силен. Беше просто звуков ефект в този град на най-различни съоръжения, но полицаите определено му сигнализираха да спре.

— Вижте, аз живея тук. Казвам се Остърман. Бърнард Остърман. „Калиенте“ 260. Сигурно знаете къщата ми. — Твърдението беше направено категорично. „Калиенте“ заемаше внушителна площ.

— Извинете, мистър Остърман, книжката и документите на колата, моля.

— Обадиха ми се в студиото, че жена ми не се чувства добре. Мисля, че е разбираемо защо бързам.

— Не за сметка на пешеходците. Книжката и документите на колата, моля.

Остърман му ги подаде и погледна напред, сдържайки гнева си. Полицейският офицер пишеше вяло върху правоъгълната квитанция и когато свърши, я закачи с телбод за книжката на Бърни.

Остърман чу изщракването и вдигна поглед.

— Трябваше ли да повреждате книжката ми?

Полицаят въздъхна отегчено, стискайки квитанцията.

— Можехте да я загубите за трийсет дни, господине. Вписах по-ниска скорост. Изпратете десет долара глоба за нарушението. — Той подаде квитанцията на Бърни. — Надявам се, че жена ви е по-добре.

Върна се при колата си и каза през отворения прозорец:

— Не забравяйте да приберете книжката в портфейла си.

Полицейската кола бързо се отдалечи.

Остърман хвърли квитанцията на съседната седалка и завъртя контактния ключ. Автомобила се спусна надолу по склона на Мълхоланд34. Бърни погледна с отвращение квитанцията.

После отново я погледна. Нещо не беше наред. Формата беше същата, нечетливият отпечатък беше наблъскан на недостатъчно място, както обикновено, но хартията беше друга. Прекалено лъскава, прекалено размазана, дори и за квитанция от лосанжелоския отдел на полицията, отговарящ за моторните превозни средства.

Остърман спря, взе формуляра и го погледна внимателно. Нарушението беше отбелязано неточно от полицейския офицер. Всъщност то въобще не беше отбелязано.

Изведнъж осъзна, че лицето на формуляра беше просто тънък отпечатък, направен на копирна машина, прикрепен към по-дебел лист хартия.

Остърман го обърна и видя, че на него беше написана бележка с червен молив, отчасти закрита от прикрепената за нея шофьорска книжка. Откачи я и прочете:

„Получихме съобщение, че съседите на Танър вероятно са действали заедно с него. Това е много опасно. Става още по-неприятно, тъй като информацията ни е непълна. Бъдете изключително предпазлив и открийте каквото момеете. Много важно е до каква степен са замесени те. Повтаряме. Бъдете изключително предпазлив.

Цюрих“

Остърман се взираше в червените букви и страхът изведнъж предизвика болка в слепоочията му.

Семейство Тримейн, а също и Кардоне!

Вторник, 4:50 часа следобед

Дик Тримейн не пристигна с местния влак за Садъл Вали в четири и петдесет. Кардоне, който седеше в кадилака си, изпсува на глас. Беше се опитал да се свърже с Тримейн в службата му, но му казаха, че адвокатът е излязъл рано за обед. Нямаше смисъл да кара Тримейн да му се обажда по телефона. Джоу беше решил да се върне в Садъл Вали и да чака всички следобедни влакове след три и половина.