Уикендът на Остърман

Таунзенд непрекъснато бълваше мнения, оформени в традициите на колективното мислене. Беше много досаден. Кардоне не излизаше от главата на Тримейн. Докато пиеше третата чаша, той се огледа за телефонната будка, която помнеше от младежките си години. Беше скрита до входа на кухнята и само редовните посетители на „Билтмор“ с високо обществено положение знаеха за съществуването й.

Вече я нямаше. А Джак Таунзенд продължаваше да говори, спомняйки си несъществени неща на висок глас.

На няколко фута разстояние от тях стояха двама негри с кожени сака, с гердани на врата.

В онези дни те нямаше да бъдат там. В хубавите дни.

Тримейн изпи четвъртата чаша наведнъж. Таунзенд не искаше да спре да говори.

Той трябваше да се обади на Джоу! Отново го обземаше паника. Може би Джоу щеше с едно изречение да разгадае загадката за Остърман.

— Какво става с теб, Дик? Изглеждаш много разстроен.

— Господ да ми е на помощ, за първи път съм тук от години. — Тримейн говореше провлечено и го осъзнаваше. — Трябва да се обадя по телефона. Извинявай.

Таунзенд хвана Тримейн за ръката. Говореше тихо:

— На Кардоне ли ще се обаждаш?

— Какво?

— Попитах те дали ще се обаждаш на Кардоне.

— Кой си ти?… Кой, по дяволите, си ти?

— Приятел на Блакстън. Не се обаждай на Кардоне. Не го прави при каквито и да било обстоятелства. Ако го направиш, ще забиеш пирон в собствения си ковчег. Не можеш ли да разбереш?

— Нищо не разбирам. Кой си ти? Кой е Блакстън? — Тримейн се опитваше да шепне, но гласът му се чуваше из цялото помещение.

— Нека да го кажем така. Кардоне може би е опасен. Ние не му вярваме. Не сме сигурни в него. Не повече, отколкото в семейство Остърман.

— Какво говориш?

— Те може би са се свързали. Не е изключено вече да си сам. Запази спокойствие и виж какво можеш да разбереш. Ще държим връзка… Но мистър Блакстън вече ти каза, нали?

После Таунзенд направи нещо странно. Извади банкнота от портфейла си и я сложи пред Ричард Тримейн. Преди да стане и да излезе през стъклените врати, той каза само две думи:

— Вземи я.

Беше банкнота от сто долара.

Какво беше купила тази банкнота?

Нищо, мислеше си Тримейн, беше само символ.

Цена. Каквато и да било цена.

* * *

Когато Фасет влезе в хотелската стая, завари двама мъже, които се бяха навели над масата и разглеждаха различни документи и карти. Единият беше Гровър. Другият се казваше Коул. Фасет свали панамената шапка и слънчевите очила и ги сложи върху бюрото.

— Всичко ли е наред? — попита Гровър.

— По график. Стига Тримейн да не се напие прекалено много в „Билтмор“.

— Ако го направи — каза Коул, съсредоточен в една пътна карта на Ню Джърси, — един мил продажен полицай ще оправи положението. Той ще се прибере вкъщи.

— Поставили ли сте хора от двете страни на моста?

— И при тунелите. Понякога минава през тунела „Линкълн“ и се изкачва по улицата, която води към гарата. Всички държат връзка по радиотелефона. — Коул отбелязваше на прозрачната хартия, поставен върху картата.

Телефонът иззвъня. Гровър прекоси стаята до нощното шкафче, за да вдигне слушалката.

— Гровър се обажда… О? Да. Ще проверим отново, но съм сигурен, че щяхме да разберем, ако беше… Не се притеснявайте. Добре. Ще се чуем отново. — Гровър постави обратно слушалката и остана изправен до телефона.

— Какво има? — Фасет свали сакото си от „Палм Бийч“37 и започна да навива ръкавите на ризата си.

— Обадиха се от Техническата служба в Лос Анджелес. След като Остърман е напуснал студиото, до момента, когато е бил спрян на Мълхоланд, са го загубили за около двайсетина минути. Безпокоят се, че може да се е свързал с Кардоне и Тримейн.

Коул вдигна поглед от масата.

— Около един часа местно време, което значи десет часа в Калифорния?

— Да.

— Изключено. Кардоне беше в колата си, а Тримейн се шляеше по улиците. Не би могъл да се свърже с нито един от тях…

— Виждам обаче какво имат предвид — прекъсна го Фасет. — Днес по обед Тримейн не се опита да се свърже с Кардоне.

— Предвидихме го, Лари — каза Коул. — Щяхме да отрежем пътя на всеки от тях, ако си бяха уредили среща.

— Знам, обаче би било рисковано.

Коул се засмя, вдигайки прозрачната хартия.

— Ти планираш — ние ще ръководим. Ето всички странични пътища, които водят до „Кожата“.

— Имаме ги.

— Джордж е забравил да донесе екземпляр, а другите са при нашите хора. Командният пункт винаги трябва да разполага с карта на местността.

— Моя е вината. До два часа сутринта бях на съвещание, а в шест и половина трябваше да взема влака. Забравих си и самобръсначката, и четката за зъби, и Господ знае още какво.

Телефонът отново иззвъня и Гровър посегна към него.

— Разбирам… Една минута. — Отдалечи слушалката от ухото си и погледна към Лорънс Фасет. — Вторият ни шофьор е влязъл в пререкания с Кардоне…

— Господи! Нищо лошо не се е случило, надявам се.

— Не, не. Сприхавият най-добър играч на цяла Америка се опитал да излезе от колата и да започне да се бие. Нищо особено не се е случило.

— Кажи му да се върне във Вашингтон. Да напусне района.

— Върни се в Д.К., Джим… Разбира се, защо не. Добре. Ще се видим в централата. — Гровър затвори телефона и се върна към масата.