Уикендът на Остърман

Беше дванайсет и трийсет и пет. Али сигурно мислеше, че никой няма да се обади между дванайсет и един и трийсет. Навярно е трябвало да купи нещо от супермаркета. Или пък е решила да отидат с децата в клуба да ядат хамбургери. Възможно е да не е могла да откаже на Нанси Лумис и да е завела Джанет у тях на обяд. Не е изключено да е отишла и до библиотеката. През лятото край басейна Али беше ревностен читател.

Танър се помъчи да си представи как Али върши всички тези неща. Въпросът беше дали се е захванала с едно, с няколко или с всичките.

Отново избра номера и пак никой не отговори. Обади се в Клуба.

— Съжалявам, мистър Танър, накарахме да я потърсят и навън.

Мисис Танър не е тук.

Семейство Лумис. Отишла е, разбира се, у семейство Лумис.

— Божичко, Джон, Алис каза, че Джанет я е заболяло коремчето. Може би я е завела на лекар.

Към един и десет Джон Танър беше набрал номера на телефона си вкъщи още два пъти. Последния път го беше оставил да звъни почти пет минути. Представяше си как Али влиза задъхано, изчаквайки още едно иззвъняване, с надеждата, че тя ще отговори.

Но това не се случи.

Непрекъснато си повтаряше, че постъпва глупаво. Беше видял, че патрулната кола ги следва, когато Али го караше на гарата. Фасет го беше уверил предишния ден, че охраната е много сигурна.

Фасет.

Вдигна слушалката и набра номера, който Фасет му беше дал за спешна връзка. Централата беше в Манхатън.

— Гровър…

„Кой?“, питаше се Танър.

— Ало? Ало?… На телефона е Джордж Гровър.

— Името ми е Джон Танър. Опитвам се да открия Лорънс Фасет.

— О, здравейте мистър Танър. Случило ли се е нещо? Фасет го няма. Аз мога ли да ви помогна?

— Колега ли сте на Фасет?

— Да, сър.

— Не мога да се свържа с жена си. Няколко пъти се опитах да се обадя. Не отговаря.

— Може би е излязла. На ваше място не бих се тревожил. Тя е под наблюдение.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Помолих я да стои до телефона. Тя помисли, че очаквам важен разговор.

— Ще се свържа с нашите хора и ще ви се обадя. Ще ви накарам да се успокоите.

Танър затвори, леко смутен. Минаха пет минути, а очакваното позвъняване не идваше. Избра номера на Фасет, но телефонът даваше заето. Бързо затвори, чудейки се дали прибързаното избиране на номера не е накарало Гровър да сметне, че линията е заета. Дали Гровър се опитваше да се свърже с него? Сигурно. Веднага ще опита пак. Телефонът обаче не иззвъня.

Танър вдигна слушалката. Бавно и внимателно набра номера, за де е сигурен, че всяка цифра е правилна.

— Гровър.

— Танър се обажда. Мислех, че веднага ще ме потърсите.

— Извинявайте, мистър Танър. Имаме малко затруднение. Не е нищо сериозно.

— Какво искате да кажете със „затруднение“?

— Не успяхме да се свържем с нашите хора. Не е нещо необичайно. Не можем да очакваме всяка секунда да бъдат до радиотелефона. След малко ще се свържем и ще ви се обадим.

— Това не ми харесва! — Джон Танър тръшна слушалката и стана от стола. Предния ден Фасет беше описал с подробности всяка крачка, която всеки от тях беше направил — дори точните действия в момента на телефонния разговор. А сега този Гровър не можеше да се свърже с нито един от хората, за които се предполагаше, че пазят семейството му. Какво беше казал Фасет?

„Имаме тринайсет агенти в Садъл Вали…“

А Гровър не можеше да се свърже с нито един от тях. Тринайсет души и с нито един от тях не можеше да се установи контакт.

Пресече кабинета си и стигна до вратата.

— Нещо непредвидено се случи, Норма. Отговаряйте на телефона, моля ви. Ако се обади мъж на име Гровър, кажете му, че съм си тръгнал за вкъщи.

— Накъде, сър?

— Карайте право напред. Аз ще ви покажа.

Таксито стигна до Орчард Драйв, на две преки от дома му. Сърцето му блъскаше като чук. Непрекъснато си представяше големия автомобил комби на алеята за коли. След като завиеха още веднъж, той щеше да го види — ако беше на мястото си. Ако беше там, всичко щеше да е наред. О, Господи! Дано всичко да е наред.

Комбито не беше на алеята.

Танър погледна часовника си.

Два и четирийсет и пет. Три без петнайсет! А Али я нямаше.

— Наляво. Сградата с дървената облицовка.

— Хубаво жилище, сър, наистина хубаво жилище.

— Бързо!

Таксито спря до покритата с плочи алея. Танър плати и отвори вратата. Не изчака да чуе благодарностите на шофьора.

— Али! Али!

Танър притича през пералното помещение, за да провери в гаража. Нищо. Малкият автомобил „Триумф“39 беше там. Тишина.

И все пак имаше нещо. Някаква миризма. Слаба, предизвикваща гадене миризма, която Танър не можеше да познае.

— Али! Али!

Изтича обратно към кухнята и видя басейна през прозореца. О, Господи! Впери поглед във водата, а после хукна към вратата на вътрешния двор. Ключалката заяде, той я блъсна, счупи я и изскочи навън.

Слава Богу! Във водата нямаше нищо!

Малкият му уелски териер се събуди. Кучето беше вързано и веднага започна да лае с острото си истерично джафкане.

Танър изтича обратно в къщата към вратата на килера.

— Рей! Джанет! Али!

Тишина. Като се изключи непрекъснатият лай на кучето отвън. Остави вратата на килера отворена и се втурна към стълбището.

Горе!