Уикендът на Остърман

— Не се правете на луд! „Омега“ се възползва от една проста техническа грешка, което означава, че те които и да са, са бдителни. Изключително бдителни, бързи и точни. Какъв шанс мислите, че ще имате? Какъв шанс давате на семейството си? Признахме си, че сме направили грешка. Други грешки няма да има.

Танър знаеше, че Фасет е прав. Ако го изоставеха сега, той нямаше нужните средства, за да се справи.

— Не се шегувате, нали?

— А вие някога правили ли сте го — в минно поле?

— Мисля, че не… Днес следобед… Какво беше това?

— Терористичен акт. Без да се поеме отговорност. Извършено е по този начин за всеки случай, защото може да се окаже, че сте чист…

Ние разбрахме какво се е случило и дадохме друго обяснение. Взехме част от вещите ви — дребни неща, като бижута, докато всичко премине. Така е по-автентично.

— Което означава, че очаквате от мен да се съглася с версията за обир.

— Естествено. Тя е най-безопасната.

— Да… Разбира се. — Танър бръкна в джоба си, за да си извади цигарите. Телефонът иззвъня и Фасет вдигна слушалката.

Говореше тихо, после се обърна към директора на отдел „Новини“:

— Семейството ви се е прибрало вкъщи. Всички са добре. Все още са уплашени, но са добре. Някои от нашите хора оправят къщата. Много е разхвърляно. Опитват се да вземат отпечатъци. Естествено, ще се окаже, че крадците са носили ръкавици. Казахме на жена ви, че сте все още в полицията и давате показания.

— Ясно.

— Искате ли да ви закараме?

— Не… Не, не искам. Предполагам, че така или иначе ще ме проследите.

— „Наблюдение с цел охрана“ е по-подходящ термин.

* * *

Танър влезе във Вилидж Пъб, един от модерните ресторанти на Садъл Вали, и набра номера на семейство Тримейн.

— Джини, обажда се Джон. Искам да говоря с Дик. Вкъщи ли е?

— Джон Танър?

Защо каза това? Повтори името. Тя познаваше гласа му.

— Да. Вкъщи ли е Дик?

— Не… Не, разбира се. В службата е. Какво има?

— Нищо съществено.

— Не можеш ли да ми кажеш?

— Просто имам нужда от правен съвет. Ще се опитам да го намеря в службата. Довиждане.

Танър знаеше, че постъпи лошо. Държа се като страхливец. Но и Вирджиния Тримейн се беше държала така. Танър набра Ню Йорк.

— Съжалявам, мистър Танър. Мистър Тримейн не е в Лонг Айлънд. На съвещание е.

— Спешно е. На кой номер да се обадя?

Секретарката на Тримейн му съобщи неохотно номера. Той го набра.

— Съжалявам, мистър Тримейн не е тук.

— От службата му ми казаха, че е на съвещание при вас.

— Обади се сутринта и се извини, че ще отсъства. Съжалявам, сър.

Танър затвори телефона, а после набра семейство Кардоне.

— Татко и мама няма да бъдат днес тук, чичо Джон. Казаха, че ще се върнат след вечеря. Искаш ли да ти се обадят?

— Не… не, няма нужда.

Чувстваше празнота в стомаха си. Избра централата, съобщи й данните, включително и номера на кредитната си карта, и на три хиляди мили разстояние в Бевърли Хилс иззвъня телефон.

— Домът на семейство Остьрман.

— Там ли е мистър Остьрман?

— Не, няма го. Мога ли да попитам кой го търси, моля?

— А мисис Остърман?

— И нея я няма.

— Кога очаквате да се върнат?

— Следващата седмица. Кой се обажда, моля?

— Името е Кардоне, Джоузеф Кардоне.

— К-А-Р-Д-О-Н-Е…

— Точно така. Къде отидоха?

— Заминаха снощи за Ню Йсрк. Мисля, че със самолета в десет часа.

Джон Танър затвори телефона. Семейство Остърман беше в Ню Йорк! Беше пристигнало около шест часа сутринта!

Семейство Тримейн, Кардоне, Остърман.

Всички бяха там. И за нито едно от тях не се знаеше нищо със сигурност.

Някое от тях или и трите.

„Омега“!

Четвъртък, 3:00 часа сутринта

Фасет беше поставил удивителна сцена. Когато Танър се върна вкъщи, стаите бяха „оправени“, но все още съществуваше безпорядък. Столовете не бяха на местата си, килимите бяха изместени встрани, лампите не бяха сложени както трябва — домакинята все още не ги беше подредила.

Али му разказа как полицаите са й помогнали. Дори и да подозираше тайно споразумение, не се издаде. Но като дете Алис Маккол беше живяла с насилието. Гледката с полицаи в дома й не й беше непозната. Беше свикнала да реагира колкото е възможно по-спокойно.

Мъжът й, от друга страна, въобще не беше свикнал с ролята, която трябваше да играе. Вече втора нощ сънят му беше накъсан, почти не можеше да спи. Погледна циферблата на часовника на радиото. Беше почти три часа, а мозъкът му все още препускаше и очите му отказваха да се затворят.

Нямаше смисъл. Трябваше да стане, да се разходи, може би да хапне, да почете, да пуши.

Да върши нещо, което да му помогне да спре да мисли. Преди да си легнат, той и Али бяха пийнали по няколко чаши бренди — на Али пиенето й беше дошло прекалено много и сега спеше дълбоко колкото от алкохола, толкова и от изтощението.