Уикендът на Остърман

Танър стана от леглото и слезе на долния етаж. Повъртя се безцелно, изяде остатъка от пъпеша в кухнята. Във вестибюла прегледа рекламите, пристигнали по пощата, прелисти няколко списания във всекидневната. Накрая излезе и тръгна към гаража. Все още се усещаше слабата — вече почти неуловима — миризма на газта, която бяха използвали, за да упоят жена му и децата. Върна се във всекидневната, като забрави да изгаси светлината в гаража.

Допуши последната цигара и се огледа за друг пакет — повече, за да е сигурен, че не ги е свършил, отколкото от непосредствена нужда. В кабинета имаше цял картон. Когато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си, някакъв шум го накара да вдигне поглед.

На прозореца на кабинета се почука и лъч от фенерче заигра по стъклото.

— Аз съм, Дженкинс, мистър Танър — каза сподавен глас. — Елате на задната врата.

Облекчен, Танър кимна на тъмната фигура от другата страна на стъклото.

— Ключалката на вратата на вътрешния двор беше счупена — каза Дженкинс тихо, когато Танър отвори. — Не знаем как е станало.

— Аз я счупих. Какво правите тук?

— Искаме да се уверим, че днешният следобед няма да се повтори. Четирима сме. Чудехме се какво правите вие. Целият долен етаж свети. Дори и гаражът. Случило ли се е нещо? Обадил ли ви се е някой?

— Ако ми се беше обадил някой, нямаше ли да знаете?

Дженкинс се усмихна и влезе в кухнята.

— Би трябвало. Мисля, че ви е ясно. Механичните повреди обаче на могат да се предвидят.

— Предполагам. Ще пиете ли чаша кафе?

— Само ако направите достатъчно за още три момчета. Те не могат да напуснат поста си.

— Разбира се — Танър напълни чайника. — Може ли да направя нескафе?.

— Би било чудесно. Благодаря. — Дженкинс седна до кухненската маса и премести големия полицейски кобур, който се освободи от седалката и увисна надолу.

— Радвам се, че сте навън. Наистина съм ви благодарен. Знам, че си вършите работата, но все пак…

— Не е само това. Ние сме притеснени.

— Радвам се да го чуя. Имате ли жена и деца?

— Не, сър, нямам.

— Мислех, че сте женен.

— Колегата ми, мистър Макдърмът, е женен.

— Аха, ясно… В полицията сте, чакай да видим… от две-три години, нали?

— Почти толкова.

Танър се обърна от към печката и погледна Дженкинс.

— И вие ли сте от тях?

— Моля?

— Попитах дали сте от тях. Днес следобед използвахте името „Омега“, което означава, че сте от хората на Фасет.

— Имах указания какво да ви кажа. Познавам мистър Фасет, разбира се.

— Но не сте провинциален полицай, нали?

Дженкинс нямаше време да отговори. От градината се чу вик. И двамата мъже в кухнята бяха чували вече този звук, Танър във Франция, а Дженкинс — край реката Ялу40. Беше вик на човек, който умира.

Дженкинс хукна към вратата на вътрешния двор и изскочи навън, Танър го следваше по петите. От тъмнината се появиха още двама мъже.

— Това е Фъргюсън! Фъргюсън — говореха дрезгаво, но без да викат. Дженкинс заобиколи басейна и се втурна към гората отвъд градината на Танър. Директорът на отдел „Новини“ се препъваше, но се опитваше да не изостава от него.

Осакатеното тяло лежеше в избуялата трева. Главата беше отсечена, очите — широко отворени, сякаш клепачите бяха заковани с пирони.

— Отдръпнете се, мистър Танър! Стойте настрана! Не гледайте! Не повишавайте глас! — Дженкинс държеше вкаменения телевизионен журналист за раменете и го блъскаше настрани от трупа. Другите двама мъже изтичаха в гората с извадени пистолети.

Танър се свлече на земята, чувствайки, че му прилошава, изплашен повече от всякога.

— Слушайте ме — прошепна Дженкинс, коленичейки над треперещия мъж. — Не вие трябваше да видите тялото. То няма нищо общо с вас. Има известни правила, известни знаци, които са ни добре известни. Този мъж беше убит заради Фасет. Той беше предназначен за него.

* * *

Увиха тялото в брезент, двама мъже го вдигнаха и го отнесоха. Действаха безмълвно и експедитивно.

— Жена ви все още спи — каза тихо Фасет. — Това е добре… Момчето стана и слезе долу. Макдърмът му каза, че правите кафе за полицаите.

Танър седеше на тревата на отдалечения край на басейна и се — мъчеше да проумее случилото се през последния час. Фасет и Дженкинс стояха над него.

— За Бога, как е станало? — Той гледаше мъжете, които носеха тялото, и думите му едва се чуваха. Фасет коленичи.

— Бил е нападнат отзад.

— Отзад?

— От някой, който добре познава гората зад къщата ви. — Очите на Фасет срещнаха погледа на Танър и журналистът схвана неизреченото обвинение.

— Аз съм виновен, нали?

— Навярно. Дженкинс е напуснал поста си. Беше близо до него… Защо бяхте долу? Защо всички лампи на първия етаж светеха?

— Не можах да спя. Станах.

— Лампите в гаража също светеха. Защо бяхте в гаража?

— Аз… Не разбирам. Сигурно съм си мислил за днешния следобед.

— Оставихте лампите в гаража запалени… Мога да разбера човек, който е нервен, става, слиза долу, пуши, пие. Това мога да разбера. Но не мога да разбера човек, който влиза в гаража си и оставя лампите запалени… Щяхте ли да ходите някъде, мистър Танър?

— Да ходя някъде?… Не. Не, разбира се. Къде да ходя?