Уикендът на Остърман

Танър се чудеше колко души има навън. Фасет беше казал, че са цяла армия, но колко щеше да струва тази армия, ако „Омега“ го искаше мъртъв? Колко беше струвала тя за държавния служител в гората в три и половина сутринта? Имаше твърде много вероятности. Твърде много възможности. Фасет вече трябваше да го разбере. Всичко беше отишло твърде далеч. Ако абсурдното беше истина, ако семейство Остърман, Кардоне или Тримейн действително бяха част от „Омега“, той не можеше просто да ги поздрави на входа на къщата си, сякаш нищо не се е случило. Беше изключено.

Отиде до вратата на кухнята и излезе, без да вдига шум. Щеше да върви към гората, докато срещне някого. Щеше да се свърже с Фасет.

— Добро утро.

Беше Дженкинс, под очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване. Седеше на земята, малко преди очертанията на гората. Не се виждаше от къщата, дори и от басейна.

— Здравейте. Няма ли да поспите?

— Дежурството ми свършва в осем. Все ми е едно. А вие? Изглеждате изтощен.

— Вижте, искам да се свържа с Фасет. Трябва да говорим, преди да направи нови планове.

Дженкинс погледна часовника си.

— Възнамеряваше да ви се обади, след като му съобщим, че сте станали от сън. Едва ли е очаквал, че ще е толкова рано. Това обаче може би е добре. Изчакайте една секунда. — Дженкинс навлезе на няколко фута в гората и се върна с радиотелефон в торба от брезент.

— Да тръгваме. Ще отидем при него.

— А защо той не дойде тук?

— Спокойно. Никой не може да се приближи до къщата ви. Хайде. Ще видите.

Дженкинс вдигна торбата с радиото за дръжката и поведе Танър по отъпканата отскоро пътека в гората, заобикаляща градината му. На всеки трийсет-четирийсет фута имаше мъже, застанали на колене, седнали, легнали по корем, с лице към къщата, незабележими, но виждащи. Когато Дженкинс и Танър се приближаваха към тях, всеки мъж вадеше пистолет. Дженкинс подаде радиото на поста на източния край.

— Обадете се на Фасет. Кажете му, че сме тръгнали към него — каза той.

* * *

— Агентът е бил убит снощи, защото убиецът е разбрал, че е разпознат. Част от „Омега“ е била идентифицирана, което е нежелателно. — Фасет отпиваше от кафето, обърнат с лице към Танър. — Това е още едно предупреждение, но не засяга вас.

— Той беше убит на петдесет ярда от къщата ми, от семейството ми. Всичко ме засяга!

— Добре… Опитайте се да разберете. Да предположим, че информацията за вас е била потвърдена — не забравяйте, че вие сте просто Танър, журналистът, нищо повече. Сега те кръжат като ястреби, пазейки се един от друг. Никой не знае дали останалите нямат съучастници, собствени разузнавачи… Убиецът, едно от пипалата на „Омега“, прави наблюдение за себе си. Налетява на агента и няма друг избор, освен да го убие. Не го познава, никога не го е виждал. Единствено може да бъде сигурен, че човекът, поставил поста, ще се обезпокои, след като не получи сведения от него. Този, който отговаря за поста в гората, ще дойде и ще го открие. Смъртта му е предупреждението.

— Не можете да сте сигурни.

— Имаме работа с професионалисти, а не с аматьори. Убиецът е знаел, че тялото ще бъде вдигнато преди изгрев слънце. Във Вашингтон ви казах, че „Омега“ е фанатизирана. Обезглавено тяло на петдесет ярда от вашия дом е грешка, която би довела до екзекуция от страна на НКВД. Ако „Омега“ е отговорна. Ако не е…

— Откъде знаете, че не работят заедно? Ако семейство Остърман или Кардоне, или Тримейн са замесени в убийството, те биха могли да го планират заедно.

— Не е възможно. Откакто започнахме да ги безпокоим, те не са осъществявали връзка помежду си. Разказахме им — на всеки един — противоречиви истории, нелогични хипотези, полуистини. Изпратихме телеграми през Цюрих, проведохме телефонни разговори от Лисабон, предадохме съобщения чрез непознати в слепи улици. Всяка двойка е в неведение. Никой не знае какво правят останалите.

Агентът на име Коул, който седеше до прозореца на стаята в мотела, погледна към Фасет. Знаеше, че Фасет не може да бъде абсолютно сигурен в последното си твърдение. Бяха изгубили семейство Остърман почти от дванайсет часа. Тримейн не беше под наблюдение в продължение на три, а Кардоне — на три и половина часа. И все пак, мислеше си Коул, Фасет имаше право да твърди това, което казваше.

— Къде е семейство Остърман? Казахте снощи, тази сутрин, че не знаете къде е.

— Намерихме ги. В един хотел в Ню Йорк. Според информацията, с която разполагаме, е съмнително снощи да са били в района.

— Но отново не сте сигурни.

— Казах, че е съмнително. Не съм казал, че е без съмнение.

— И сте убедени, че е бил някой от тях?

— Така смятаме. Почти е сигурно, че убиецът е бил мъж. Необходима е била… огромна сила… Познавал е районът около къщата ви по-добре от нас. А би трябвало да ви е известно, че го изучаваме от седмици.

— Тогава, за Бога, спрете ги! Застанете срещу тях! Не можете да оставите кошмарът да продължи!

— Кого да спрем? — попита тихо Фасет.

— Всички тях! Беше убит човек!

Фасет остави чашата с кафе.