Уикендът на Остърман

Фасет погледна към Дженкинс, който наблюдаваше лицето на Танър на слабото отражение на светлината, идващо откъм къщата.

— Сигурен ли сте?

— Господи… Помислили сте, че ще бягам. Помислили сте, че ще бягам, и сте дошли, за да ме спрете!

— По-тихо, моля ви. — Фасет се изправи на крака.

— Мислите ли, че бих го направил? Мислите ли, че дори и за минута бих изоставил семейството си?

— Можете да вземете и семейството си — отговори Дженкинс.

— О, Боже! Ето защо сте дошли до прозореца. Ето защо сте изоставили своя… — Танър не можа да довърши изречението. Почувства гадене и се зачуди, ако му се наложеше да повърне, къде щеше да го направи. Погледна двамата държавни служители. — О, Господи!

— Може би това така или иначе щеше да се случи — отговори Фасет спокойно. — Не беше… не беше част от първоначалния план. Но вие трябва да разберете. Държахте се неестествено. Не беше нормално да го правите. Трябва да внимавате за всяка крачка, за всичко, което правите или говорите. Не бива да забравяте. Никога.

Танър се изправи с усилие, залитайки.

— Вие няма да продължите? Трябва да спрете.

— Да спра? Един от моите хора току-що беше убит. Ако спрем сега, вие също ще бъдете мъртъв. Както и останалата част от семейството ви.

Танър забеляза тъгата в очите на агента. С подобни мъже не можеше да се спори. Те казваха истината.

— Проверихте ли останалите?

— Да.

— Къде са?

— Семейство Кардоне си е у дома. Тримейн остана в Ню Йорк, жена му е тук.

— А семейство Остърман?

— С тях ще се занимавам по-късно. А вие по-добре влезте вътре. Удвоихме охраната.

— А семейство Остърман? Не са ли в Калифорния?

— Знаете, че не са там. Вчера следобед, в четири и четирийсет и шест, им звъняхте по телефона, като използвахте кредитната си карта.

— Къде са тогава?

Фасет погледна Танър и отговори просто:

— Очевидно са направили резервация под друго име. Знаем, че са в района на Ню Йорк. Ще ги намерим.

— В такъв случай може би е семейство Остърман.

— Възможно е. По добре е да се приберете вкъщи. И не се притеснявайте. Тук има цяла армия.

Танър погледна към гората, където беше убит човекът на Фасет. За миг тялото му неволно се разтресе. Близостта на подобна жестока смърт го ужасяваше. Кимна на държавните служители и се отправи към къщата, усещайки само празнина, от която му се гадеше.

— Вярно ли е това, което каза за Тримейн? — тихо попита Дженкинс. — Той в града ли е?

— Да. Пийна си порядъчно и нае стая в „Билтмор“.

— Някой проверил ли е стаята тази нощ?

Фасет отклони вниманието си от фигурата на Танър, която изчезна в къщата. Погледна Дженкинс.

— По-рано — да. Нашият човек докладва, че е влязъл, вероятно залитайки, в стаята си малко след полунощ. Казахме му да се оттегли и да се залови с Тримейн отново утре в седем часа сутринта. Какво ви притеснява?

— Още не съм сигурен. Ще стане по-ясно, когато разберем къде е Кардоне.

— Ние знаем. Вкъщи си е.

— Предполагаме, че е вкъщи, защото нямаме причини до този момент да мислим обратното.

— Най-добре е да обясните какво искате да кажете.

— Семейство Кардоне имаше гости за вечеря. Три двойки. Всички пристигнаха заедно с кола с нюйоркска регистрация. Охраната каза, че са си тръгнали набързо в дванайсет и трийсет… Чудя се дали Кардоне не е бил в колата. Беше тъмно. Не е изключено да е бил.

— Хайде да проверим и двамата. „Билтмор“ няма да бъде проблем, А за Кардоне ще накараме Да Винчи отново да му се обади по телефона.

Осемнайсет минути по-късно двамата държавни служители седяха на предната седалка на автомобила, който беше спрял на пътя на няколкостотин ярда от къщата на Танър. Радиотелефонът се чу ясно.

— Имаме информация, мистър Фасет. С обаждането на Да Винчи не постигнахме нищо. Мисис Кардоне каза, че съпругът й не се чувства добре. Спял в стаята за гости и тя не искала да го безпокои.

С тези думи прекъсна разговора.

— Имаме потвърждение и от „Билтмор“. В стая 1021 няма никой. Тримейн дори не е спал в леглото си.

— Благодаря, Ню Йорк — каза Фасет и затвори телефона. Погледна към Дженкинс. — Можете ли да си представите човек като Кардоне да откаже телефонен разговор в четири и половина сутринта? С Да Винчи?

— Той не е вкъщи.

— Нито Тримейн е в хотела.

Четвъртък, 6:40 часа сутринта

Фасет му каза, че може да остане вкъщи в четвъртък. Не ставаше въпрос някой да му разреши — нищо не би било в състояние да го отдели от семейството му. Фасет също така каза, че ще се свърже с него сутринта. Трябваше да се уточнят окончателните планове за цялостната защита на семейство Танър.

Директорът на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ облече сивокафяви панталони и отнесе маратонките и спортната си риза долу. Погледна часовника в кухнята: седем без двайсет. Децата щяха да станат най-малко след час и половина. Ако имаше късмет, Али щеше да спи до девет и половина или десет.