Уикендът на Остърман

— Признавам, че предложението ви е съблазнително — не забравяйте, че беше убит един от моите хора. Но ако постъпим така, както вие искате, не само ще унищожим всяка възможност, която имаме, да разобличим „Омега“, но и ще изложим на риск вас и семейството ви. Не мога да оправдая подобни действия.

— А може би поемате дори по-голям риск, и вие го знаете.

— За вас не съществува никаква опасност. Поне докато продължите да действате нормално. Ако се намесим сега, би означавало да признаем, че уикендът е клопка. А без вашата помощ не бихме могли да поставим клопката… Това би означавало да подпишем смъртните ви присъди.

— Не ви разбирам.

— Тогава ми повярвайте — каза рязко Фасет. — „Омега“ трябва да дойде при нас. Няма друг начин.

Танър замълча, изучавайки внимателно Фасет.

— Твърдението ви не е съвсем вярно, нали? Искате да кажете… вече е прекалено късно.

— Вие сте много проницателен.

Фасет взе чашата си и отиде до масата, където имаше термос с кафе.

— Остава само още един ден. Най-много два. Дотогава някой от „Омега“ ще се пречупи. На нас ни трябва само част от нея. Една измяна и с „Омега“ е свършено.

— И една пръчка динамит в къщата ми ще ни изпрати в ада.

— Няма да има нищо подобно. Никакво насилие. Действията им няма да бъдат насочени срещу вас. Казано просто, вие не сте важен. Вече не. Сега те ще са заети само един с друг.

— А вчера следобед?

— Извадихме една история от дневника на полицията. Обир. Странен естествено, но все пак обир. Точно това, което вашата жена си мисли, че е станало, точно по начина, по който си мисли, че е станало. Не е нужно да отричате нищо.

— Те ще разберат, че е лъжа. Няма да се подведат.

Фасет вдигна спокойно поглед от термоса.

— Но тогава ще имаме „Омега“, нали? Ще знаем кой е.

— А аз какво трябва да направя? Да вдигна телефона и да ви се обадя? Те може би ще имат други идеи…

— Ние ще чуваме всяка дума, изречена в къщата ви, като се започне с първия разпит утре следобед. По-късно тази сутрин двама телевизионни техници ще дойдат, за да поправят приемниците, повредени при обира. Докато проследяват кабелите на антената, ще инсталират миниатюрни подслушвателни устройства в цялата къща. Те ще проработят, след като първият човек пристигне утре у вас.

— Нима се опитвате да ми кажете, че дотогава няма да работят?

Коул се намеси:

— Не, няма. Не ни интересува частният ви живот, а само вашата безопасност.

— По-добре е да се връщате — каза Фасет. — Дженкинс ще ви остави на южния край на градината. Не сте могли да спите, ето защо сте излезли на разходка.

Танър бавно стигна до вратата. Спря и погледна назад към Фасет.

— Така, както беше във Вашингтон, нали? Не ми давате право на избор.

Фасет извърна глава.

— Ще поддържаме връзка. На ваше място бих се отпуснал, бих отишъл в клуба. Да поиграя тенис, да поплувам. Да не мисля за нищо. Ще се почувствате по-добре.

Танър се вгледа с недоумение в гърба на Фасет. Бяха го освободили, така както преди съвещание на висши политици се освобождава подчинен, който не е особено необходим.

— Хайде — каза Коул, изправяйки се. — Ще ви изпратя до колата.

— Докато вървяха, той добави: — Според мен трябва да знаете, че смъртта на онзи мъж снощи усложнява задачата на Фасет много повече, отколкото мислите. Убийството беше насочено срещу него. Предупреждението беше отправено към него.

Телевизионният журналист погледна изпитателно Коул:

— Какво имате предвид?

— За професионалистите съществуват известни знаци и този е един от тях. Сега вие не сте важен… Фасет е изключително обигран. Пуснал е в ход полицията и нищо не може да го спре. Хората, които са създали „Омега“, осъзнават какво се е случило. И започват да усещат, че ще се окажат безпомощни. Искат мъжът, който отговаря за операцията, насочена срещу тях, да знае, че отново ще се върнат. Някой ден. Отсечената глава означава клане, мистър Танър. Те му отнеха съпругата. Сега трябва да се страхува и за трите си деца.

Танър отново почувства, че започва да му се гади.

— В какъв свят живеете вие?

— В същия, в който и вие.

Четвъртък, 10:15 часа сутринта

В четвъртък, в десет и петнайсет сутринта, когато Алис се събуди, първата й реакция беше да остане завинаги в леглото. Чуваше препирнята на децата на долния етаж и неразбираемите, но търпеливи думи на мъжа си, който разрешаваше спора. Мислеше си за забележителната му способност да бъде добър в дребните неща, която свидетелстваше за голямата му загриженост за тях. А след толкова години брачен живот това никак не беше лошо.