Уикендът на Остърман

— Дръжте се естествено. Ще се убедите, че играете двойна игра съвсем спокойно. Винаги е така. Няма никаква опасност, дори и ако само отчасти се справите с трудното положение. Сега те твърде много са заети един с друг. Не забравяйте, че не трябва да скривате вчерашния следобед. Говорете за него. Бъдете обстоятелствен. Правете и говорете всичко, което ви хрумне за него.

— И мислите, че ще ми повярват?

— Нямат друг избор. Не разбирате ли? Вие сте си създали репутация като журналист, който се занимава с разследвания. Трябва ли да ви напомням, че разследването свършва, когато страните стигнат до сблъсък — класическата развръзка.

— И аз съм наивният катализатор.

— Най-добре ще е да го повярвате. Колкото по-наивен сте, толкова по-добра ще бъде развръзката.

Танър запали цигара. Не можеше повече да опровергава държавния служител. Логиката му беше прекалено правилна. А сигурността, защитата, благополучие на Али и децата, най-святото нещо на света, беше в ръцете на хладнокръвния професионалист.

— Добре. Ще ги поздравя на вратата като блудни братя и сестри.

— Точно така. И ако искате, обадете им се утре сутринта, за да се убедите, че ще дойдат. С изключение на семейство Остьрман, разбира се. Най-сложната апаратура, която има най-голямата корпорация в света, работи за вас. Дори и най-малкото оръжие не би могло да премине през входната ви врата.

— Наистина ли?

— Ако някой има в джоба си бръснарско ножче, ние ще знаем. Четириинчов револвер ще ви изкара всички до един навън за шейсет секунди.

Танър затвори телефона и дръпна силно от цигарата си. Когато сваляше ръката си от слушалката, имаше чувството, физически усещаше, че напуска, че скача в движение в превозно средство, че заминава.

Беше странно усещане. Страшно чувство за самота.

В този миг го осъзна и се разтревожи.

Здравият му разум сега зависеше от един човек на име Фасет. Той беше изцяло в ръцете му.

ТРЕТА ЧАСТ Уикендът

Таксито спря пред къщата на Танър. Кучето на Джон, жилавият уелски териер тичаше нагоре-надолу по алеята за коли и джафкаше при всяка атака и отстъпление в очакване някой да потвърди, че гостите са добре дошли. Джанет изтича по тревната площ пред къщата. Вратата на таксито се отвори. Бърни и Лийла слязоха. Всеки носеше кутии, увити в луксозна хартия. Шофьорът извади един-единствен голям куфар.

Танър погледна и двамата през прозореца: Бърни в скъпо сако от „Палм Бийч“ и светлосин панталон, Лийла в бял костюм със златна верижка около кръста, полата доста над коляното, с мека шапка с голяма периферия, покриваща лявата част на лицето й. Бяха живо олицетворение калифорнийския успех. И псе пак имаше нещо измамно у Бърни и Лийла; бяха навлезли н света на истинските пари едва преди девет години.

А дали успехът им не беше само фасада, чудеше се Танър, наблюдавайки ги, докато се навеждаха, за да прегърнат дъщеря му. Дали от години не бяха жители на свят, в който сценариите и снимачните графици бяха само второстепенни, добре прикрити, както би казал Фасет?

Танър погледна часовника си. Беше пет часа и две минути. Семейство Остьрман беше подранило — според първоначалния график. Вероятно това беше първата им грешка. Или може би не очакваха да го намерят вкъщи. Когато пристигаше семейство Остьрман, той винаги напускаше студиото на Удуърд по-рано, но не винаги успяваше да стигне вкъщи преди пет и трийсет. В писмото си Лийла казваше ясно, че самолетът им от Лос Анджелес каца на летище „Кенеди“ около пет часа. Да закъснее самолет, беше нещо разбираемо, нормално. Но да пристигне преди посочения в разписанието час, изглеждаше неправдоподобно.

Трябваше да дадат обяснение. Дали щяха да си направят труда?

— Джони! За Бога! Мислех, че си чул лая на кучето. Бърни и Лийла пристигнаха. Защо си се изправил тук? — Али беше дошла от кухнята.

— О, съжалявам… Исках просто да, оставя Джанет да се види с тях.

— Излизай, глупчо. Аз само ще наглася часовника.

Жена му се върна в кухнята, а Танър стигна до предната врата. Взираше се в месинговата топка и се чувстваше така, както според него се чувства актьор с трудна роля, преди да излезе на сцената. Несигурен, абсолютно несигурен, че ще бъде приет.

Навлажни устни и прокара обратната страна на дланта по челото си. Бавно завъртя топката и рязко отвори вратата. С другата ръка отключи алуминиевата решетка и излезе навън.

Уикендът на Остърман беше започнал.

* * *

— Добре дошли, писатели! — извика той, широко усмихнат. Това беше обичайният му поздрав; Бърни го смяташе за особено почтителен.

— Джони!

— Здравей, скъпи!

От трийсет ярда те му отвърнаха с вик и с широка усмивка. И все пак от трийсет ярда Джон Танър забеляза, че очите им не се смеят. Очите им потърсиха неговите — мигновено, но безспорно. За част от секундата Бърни дори спря да се усмихва, спря въобще да се движи.

Всичко свърши за миг. И между тях сякаш безмълвно беше сключено споразумение да не следват неизказаните си мисли.

— Джони, толкова се радвам, че те виждам! — Лийла изтича през тревната площ.