Уикендът на Остърман

Джон отговори на прегръдката на Лийла с много повече обич, отколкото мислеше, че е в състояние да покаже. И знаеше защо. Беше изкарал първия изпит. Встъпителните секунди на уикенда на Остърман. Започна да осъзнава, че в крайна сметка Лорънс Фасет щеше да се окаже прав. Навярно щеше да се справи с трудното положение.

Правете това, което обикновено правите: дръжте се така, както обикновено бихте се държали. Не мислете за нищо друго.

— Джон, изглеждаш чудесно, направо чудесно, човече!

— Къде е Али, миличък? — попита Лийла, която отстъпи встрани, за да даде възможност на Бърни да обгърне Танър с дългите си тънки ръце.

— Вътре. Занимава се с яденето. Хайде, влизайте! Ще взема багажа… Не, Джанет, миличка, не можеш да вдигнеш куфара на чичо Бърни.

— Не виждам защо да не може — изсмя се Бърни. — Пълен е само с хавлиени кърпи от „Плаца“.

— От „Плаца“? — Танър не се сдържа. — Мислех, че самолетът ви току-що е кацнал.

Остърман го погледна.

— Ъъъ… Пристигнахме преди няколко дни. Ще ти разкажа…

* * *

По някакъв странен начин всичко беше както преди и Танър с удивление осъзна, че приема този факт. Все още изпитваше облекчение от срещата, осъзнавайки, че времето и разстоянието са без значение за приятелството им. Все още имаха усещането, че могат да продължат разговорите, анекдотите, да завършат историите, започнати преди месеци. Все още имаше Бърни — благородният, склонен към размисъл Бърни със спокойните си, убийствени коментари за заобиколената с палми дрогерия. Убийствени, но не и снизходителни. Бърни се присмиваше на себе си, както и на своя професионален свят, защото той беше неговият свят.

Танър си спомни думите на Фасет:

— … Ще се убедите, че играете двойна игра съвсем спокойно. Винаги е така.

Фасет отново беше прав… Ту с едните, ту с другите.

Докато наблюдаваше Бърни, на Танър му направи впечатление, че Лийла непрекъснато отвръщаше очи от мъжа си и поглеждаше към него. Веднъж отговори на погледа й, тя сведе очи, както би направило дете, след като са го смъмрили.

Телефонът в кабинета иззвъня. Звукът беше разтърсващ за всички, с изключение на Алис… На масичката зад дивана имаше апарат, но Джон не му обърна внимание и мина пред семейство Остърман, отправяйки се към вратата на кабинета.

— Ще се обадя от кабинета. Сигурно е от студиото.

Докато влизаше в кабинета, той чу, че Лийла се обърна към Алис, снишавайки глас:

— Мила, Джони изглежда напрегнат. Случило ли се е нещо? Бърни така нарежда, че никой не може вземе думата.

— Напрегнат е меко казано! Да го беше видяла вчера!

Телефонът иззвъня още веднъж. Танър разбираше, че не би било нормално да го остави да продължава да звъни. А толкова много му се искаше да чуе как ще реагира семейство Остърман на историята, която Али щеше да разкаже за ужаса от сряда!

Намери компромисно решение. Вдигна слушалката, задържа я до ухото си и се вслуша за няколко секунди в разговора. Направи му впечатление, че Бърни и Лийла реагираха на думите на Али прекалено бързо, с прекалено много предвиждания. Задаваха въпроси, преди да е завършила изречението си! Те наистина знаеха нещо.

— Ало? Ало! Ало, ало? — Неспокойният глас от другата страна на линията беше на Джоу Кардоне.

— Ало, Джоу? Извинявай, изпуснах телефона…

— Не го чух да пада.

— Много меки, много скъпи килими.

— Къде? В твоя кабинет с паркета?

— Е, стига, Джоу.

— Извинявай… В града беше отвратително горещо днес, а борсата отива по дяволите.

— Така е по-добре. Сега звучиш като веселия човек, когото чакаме.

— Искаш да кажеш, че всички са там?

— Не. Само Бърни и Лийла.

— Пристигнали са рано. Мислех, че самолетът им каца в пет часа.

— Дошли са преди няколко дни.

Кардоне започна да говори, но изведнъж рязко спря, сякаш затаи дъх.

— Странно е, че не са се обадили. Искам да кажа, че не са се свързали с мен. А с теб?

— И с мен също. Смятам, че са имали работа.

— Сигурно, но човек би помислил…

Кардоне отново спря в средата на изречението. Танър се чудеше дали запъването му не беше предназначено за него — за да го убеди, че Бърни и Джоу не се бяха срещали и не бяха разговаряли помежду си.

— Бърни вероятно ще ни обясни всичко.

— Да отговори Кардоне, който в действителност не го слушаше. — Е, исках просто да ти кажа, че ще закъснеем. Ще взема набързо душ и скоро ще сме при нас.

— Довиждане. — Танър затвори телефона, учудвайки се на собственото си спокойствие. Стори му се, че беше взел надмощие в разговора. Той, а не Кардоне. Трябваше да го направи. Кардоне беше нервен човек и не се беше обадил, за да каже, че ще закъснее. Първо, въобще не беше закъснял. Кардоне беше позвънил, за да види дали другите са пристигнали, или дали ще дойдат.

Танър се върна във всекидневната и седна.

— Скъпи, Али току-що ни разказа! Колко страшно! Просто ужасно нещо!

— За Бога, Джон! Какво отвратително преживяване! От полицията казаха, че е било обир?

— Така пишеше и в „Ню Йорк Таймс“, което според мен прави съобщението официално.

— Не видях нищо в „Таймс“ — заяви категорично Бърни.

— Имаше само два-три реда някъде на задните страници. Следващата седмица ще бъде отразено по-подробно в местния вестник.